**

---

Има едни дни
от месеците на живота,
когато слънцето
се търкулва
измежду пластовете земя
и небе
и в раздърпана млечно-кайсиева завивка,
като неоплодена яйцеклетка,
бавно придърпва последните си
огнени,
вече изтънени дири
и завлича облачна материя.

Последната съм,
съвсем
посиняла
от студ…

Тогава
отляво,
отвила сребърния си корем,
иззад перлени завеси,
застива най-красивата
луна.
Изплисква
всички земни приливи.

Обло
изригва студените си вулкани
и се дави в лунни пулсации…

Ластичната ми усмивката се връща от опън.

Прибирам крила.

Дали още
осъждам
осиновяването на деня,
щом друга го ражда…

*

Пък копая.
Пък премествам камънак.
Пък псувам Сизиф.
Пък сетне се мъча да намеря хубуто в камънака.
Щото добрите момичета не псуват.
Пък се изправя.
Пък са усмихна.
Пък минава Алида и ме пита какво правя.
Кажа ѝ, че правя стъпалца пред портата, и знам само, че стълби се правят по формулата 2В + Н, ама няма да я спазвам.
Аз и не знам как.
Ама пък не спирам.
Пък тя ме окуражава.
Пък се усмихвам и продължавам.
Пък сетне баба Танка ма викне да ми даде курабийки, дето правила.
Пък задъхана си хапвам една.
Пък завалява дъжд на ситна капка.
Пък топя корабийката в уста, отворена към небето и примлясвам.
Ммм, попарка.
Пък тате ми изпраща отгоре едно гарваново перо.
Пък то пада отдясно и виждам едно ръждясало острие стърчи от земята,
че стара е къщата
Пък нали да не залитна и да не падна
Защото бях любимата му дъщеря…
Пък.

Кап.
Ей, че мокри тоя дъжд