**

---

Има едни дни
от месеците на живота,
когато слънцето
се търкулва
измежду пластовете земя
и небе
и в раздърпана млечно-кайсиева завивка,
като неоплодена яйцеклетка,
бавно придърпва последните си
огнени,
вече изтънени дири
и завлича облачна материя.

Последната съм,
съвсем
посиняла
от студ…

Тогава
отляво,
отвила сребърния си корем,
иззад перлени завеси,
застива най-красивата
луна.
Изплисква
всички земни приливи.

Обло
изригва студените си вулкани
и се дави в лунни пулсации…

Ластичната ми усмивката се връща от опън.

Прибирам крила.

Дали още
осъждам
осиновяването на деня,
щом друга го ражда…