Всеки ден, поне за малко, откакто си замина, съм при нея, при баба ми.
Не е от носталгия.
Аз мъка нямам.
И не съм имала щом мозъкът ми сътвори най-съкровеното местенце, съществувало някога.
Един полусън, който ме отвежда на екстремно висок варовиков склон, покрит с гъста зелена растителност, от който като погледнеш надолу, първо виждаш облаци, после, някъде в ниското – бряг и безкраен океан.
Баба обитава дървена скалъпена къщичка. Стабилна за ветровете, прохладна за изливите на слънцето, над нея.
Донесла си е малко неща от нашия свят.
Старата й китара и картината “Альонушка” на Вазнецов.
Да. Баба Климентина още свири на китара.
Притежава особен песъчлив глас, с който ми пее стари песни, чийто текстове всеки път не запомням.
Вечер прелитат прилепи.
Има веранда къщурката. С чугунена вана на крачета и кушетка с дървена маса.
Седим и гледаме тишината на самотата.
Не е оная самота, земната. Тази е вселенски покой.
Баба я припява. Песента привлича, като набиране по въже…
Баба е с рокля, коси на вълни и фиба за дългия бретон.
Виждала съм я приживе във “Великият Гетсби”.
Още не е срещнала дядо.
На котлона се готви рибена чорба и мирише на дивисил.
Има тетрадка с молив под прозорчето. Отвън.
Дневникът й се прелиства напред, а сега назад, защото в този свят е така.
Ако чуя кавал, някой ме изтегля с ластик на земята.
А, когато някой ден се върна съвсем наистина там, ще съм сън за моите внуци…
klementinasblog 