Notte Magica


​Notte Magica беше нощта на вещиците за градчето Carpeneto. Бяхме поканени на среднощната фиеста от огромни плакати, разлепени в околията на областта Piemonte.

Стигнахме покрайниниите на аскетичното местенце, долу в ниското, а след това ползвахме услугите на малки бусчета, които спестяваха изкачването ни по стръмния хълм. 

Щом стъпихме върху каменната настилка, тутакси ни лъхна влажна миризма и ни обгърна усещане за отдавна  отминали времена. Оттам именно започваха уличките на Carpenetto – от Вечността. Тясно се извиваха покрай високи средновековни къщи, с прасковен цвят на тухлите и мънички прорези за прозорчета. През няколко къщи се издигаха кули, осветени отдолу смугло и загадъчно. Така образувалите се естествени сенки, пълзяха по изтърканите от времето стени и още по-мистериозно проследяваха движенията на всеки минувач. От уличките,  които образуваха комуникационната мрежа, се излизаше на нещо като сборен пункт на всички възможности за обход на градчето. В средата му си прокарваха път високо стебленни жилави дървета, на разстояние едно от друго, достатъчно че да образуват аркада. Прилепнало пълзящите растения и бръшлян по дървета и зидове наоколо, оставаха у нас впечатление за неизбежност.  Иззад тази влажна зелена маса, само омагьосаните можеха да зърнат едно старо вековно дърво наполовина бор, наполовина кестен, а кората му покрита с мъх, който сменяше нюансите на заленото си според ъгъла на светлината. 

Внезапно взорът ни беше отвлечен от движенията на улични артисти, които показваха своите умения, досущ като по панаирните времена от средните векове. Красив пират пробождаше езика си с дебел пирон, успяваше да говори и да се движи, и това всяваше вездесъщ ужас в публиката. Танцьорки с факли, рисуваха по прозрачния ефир и забавяха образите на появилите се огнени цветя, толкова, че да нахранят зрителите с шумни дихания. Магове продаваха своите фокуси с гарвани, а човечета с плачещи маски пускаха  хартиени фенери. 


Цялостното внушение се засилваше от музика на Вангелис, която донасяше истината за онова време – Бог е бил отделен от хората – далечна, илюзорна фигура, строга и наказваща. Шумът за миг отстъпваше място на акапелен камбанен звън, който отброяваше времето, оставащо до похода на вещиците, рицарите, тъмничарите, гледачките и смъртта, гримирана като старост. 


Небето сякаш липсваше или го виждахме на късове през процепите на издигащите се стени, но беше оставило следи от падащи звезди, мъглявини и разхвърляни съзвездия за разбирачите.

Магията странстваше тихо,  проникваше тайно в косите ни,  засилваше буболечки по кожата ни, повдигаше миглите и бавно издишаше през ноздрите на дракони и митични създания, нарисувани по гърбовете на картите, в ръцете на гадателките наоколо. 

Въздухът беше пиян от сангрия, наситен с ароматни подправки от тоновете пици и фокачи, приготвяни в сърцевината на гигантски пещи.

 Нощта, в полусън, изкусно се врязваше в слепоочията ни.

Уморено поехме към утрото.

И отнякъде, от някой пласт на времето си подсвиркваха щурци:

“ като изтърсени от кош

валят звезди – изящна вечер

и без понятие за грош

спи половин човечество…“

Advertisements

Театрален пътепис

/ етюди за ваканция, пътешествие, многолюдно семейство в цвят, вятър, балканско и морско/

Сценарий и режисура – Гергана Петкова

Продуцент – Светослав Петков

В ролите:

Светли – тати

Гери – мама

Жоро – първи

Роси – втори

Елисавета – трети номер или Мишкин на пътешествие

Рафи – братовчедката – италианка

Второстепенни роли и статисти: дядо Чони, македонци, албанци, гърци, бабички, Катерина – хазайка, улични псета, делфини, пирати и когото още срещнат по пътя

1 во действие:

Семейството се приготвят да пътуват към лятото си, точно в края му. Изчакват самолета на Рафи, оправят багажа на две, на три. Сутринта в, 5 ч., изпяват шумно хепи бърдей ту ю под прозореца на дядо Чони. Гери държи торта за диабетици със запалена свещичка, след димът на която, цялата банда никаква не се вижда вече в София.

40 мин. на КПП Лисичково. Македонците:

– Колко сте?
– 6
– Дека е 6? Не виждам.
– Детето е най-отзад. Спи и не се вижда.
– Каква е тая карта на Д’Алессио, не съм видел до си.
– Тя е племеница на мъжа ми. Картата е италианска. От новите.
– Ааа, не съм видел. Чекате тука.
Чекат. Последва обстойно интервю. Рафи казва, че с тая карта пътува из цяла Европа.

Граничарят:
– Аааа, не ми разпраяй ти. Тука не е Европа. Тука а МАКЕДОНИЯ!!! Чекате!
Чекат още 10 мин.

– во ред е! Мини.
Минават 3 метра до митничарската кабинка.

– Колко лева носи Петкова.
– 10 лева.
– колко пАри??? (Тук се повишава тон)
– ъъъ…
– а Петков? Колко пари носите?
– ??? …
– Отвори да вида!
Светли отваря 5 тата врата, оттам Мишкин крещи „ааааааа“.
– Оти викаш, дете?
– Студено ми еееее.
– Затвори! Дека ше одите? На гости? На поход? Колко време ке бидете тамо?
– Битоля. Преспанското езеро не сме виждали. Децата ще учат Талев. Една нощ. После Гърция. Ваканция…
– аааа, бегайте, го вижте, аде!
Аде!

Сцена с шестимата, които се возят в колата. Преминават покрай язовир Македонска Каменица. От радиостанцията просветният македонски министър говори на чист диалект как „пръвия учебен ден ке почне с покжуване дечата, как со миют руки в час по хигиена. Мерки срещу еболата.”

Редят се кадри. Град Прилеп – Талевата Преспа. Насаждения с тютюн. Отляво и отдясно на пътя. Младежите в колата ще запомнят и Димитър Димов. Майката, на фона на македонска музика, разказва за романа „Тютюн” и защо трябвало да го прочетат. Запомнят го.

Битоля. На главния сокак мирише на македонско люто. И отвсякъде червени знамена със слънце – флагът на Македония. Семейството се затичва към националния парк с езерата – Преспанското, което захранва Охридското, понеже са от двете страни на местността Галичица, като първото е по-високо и по логиката на скачените съдове, водата се отправя към второто.  От върха на планината е забавно – героите се въртят и навсякъде езера, слънца и разреден въздух, и три държави – Албания, Гърция и Македония.

Осветлението угасва.

На сутринта пътят повежда на юг. Започват да се редят двайсетина тунела по магистралата към Йоанина и Игуменица. Навсякъде героите са предупредени, че районът е хабитат на мечки и трябва да се внимава. Лято и мечки. Пуска се музика.

/Моля, звукооператора, да не спи! А така./

В колата се носи суинг, джаз, Бийтълс и „Внимание! Мечки”. Гот.

2 ро действие:

4 нощувки

Локация Парга.
Парга е боса, гола, мокра, шумна, цветна и смела.

Сценография: на фона на градчето се виждат няколко венециански крепости и наблюдателници за пиратски набези откъм Йонийско море.

глас: Фотогенично градче с живи спомени и самочувствие на труднодостъпна девойка. Рязък скок от небето в морето. Къщата за гости, която семейството си нае, се намира в горната част на пейзажа, току под една от крепостите, чийто кули си играят нощем на пинг – понг с луната.

/Прожекторите, моля, насочете ги към сцената в този момент. А така. Зрителите трябва да получат духовен оргазъм от гледката./

Плаж. Героите си избират случайно  плажът Саракинико, където ритуално кръщават телата си, за първи път това лято.

Саракинико, Парга, Гърция

Саракинико, Парга, Гърция

/Потапят се/

Майката фиксира една отчупена скала на около 300 метра, навътре в залива, и прави уговорки с Жоро и Рафи да поплуват до там. Казват на бащата, че просто ще поплуват наоколо, а той стриктно ги предупреждава да не плуват навътре. Те никога не – плуват – навътре!!!

Бащата се провиква няколко пъти, но никой не го чува.

Тримата плувци стигат до скалата и с треперещи колене се сгъчкват на нея. Правят се, че не гледат към обезумелия баща. Майката е изпълнила детската си мечта, да „корабокрушира” на островче.

Бащата крещи нямо от далечината.

/сцената с плуването обратно, скандалът и непрестанното „казах ти”, се прескача/

Декорът се сменя за секунди и изведнъж утро, синева, пристанище и свирка на корабче. Семейството се отправя на целодневно пътешествие към островите Паксос и Анти Паксос.

О-в Паксос – 30 кв. км. – мъникът на Йонийското островно семейство. И най-приказният.

Жоро обяснява как Посейдон е отчупил с тризъбеца си парчета от о-в Корфу и ги е подарил на любимата си Амфитрити – о-вите Паксос и Анти Паксос.

Синьото на лагуната – ясно.

/Сценичните работници, моля, добавете още синьо. Още и още! Да стане същото като от картичките и мечтите. И без фотошоп, моля. Истинско!/

Семейството демонстрира смешни скокове от палубата на корабчето. Въздухът се насища с нетърпеливи викове и комични крясъци; Плътно солено и усещане за  изпълнени блянове, в синята лагуна – на няколко километра от мястото, където е снимана част от едноименния филм.

/Бащатаааа, моля, направете онази солена физиономия, както когато пазарувате от Лидл и картата ви е на минус. Точно така./

Един час гмуркане и плуване в сините пещери на острова. Куполът на едната пещера е пробит и от там слънцето пуска топли лъчи, чуват се крясъци на орли и писукане на орлета. От едната пещера се преминава в другата. Никакъв шанс за ходене.

/Майкатаааа, направи се, че плуваш малко деее. Трябва да изследваш всичко с плуване и гмуркане. Можеш ги тези неща, айде, моля ти се!/

о-в Паксос, Гърция

о-в Паксос, Гърция

Сцената се сменя с пристан в столицата на о-в Паксос – Геиос. Вятърни мелници, много църкви, каменни къщи. Простряно бяло, прозрачен въздух и чувството, че искаш да останеш завинаги там. Защото се намираш насред щастието си.

/Браво, семейство, изглеждате истински щастливи! Снимка/

Обратно в Парга. Акустиране и гледка с лодка, мачти, поп, параклис, сватба – току на отсрещния миниостров на Богородица в прегръдката на Паргоския залив. Миг единствен и свят. Чужд миг, но семейството става неволен свидетел и няма как, изпращат младоженците с благословия…

/Бащата с молещ поглед „недейте бе”/

Нощен пейзаж. Застинала заря. Хризантеми от звезди и едно нетърпеливо утро, което повежда бандата навътре към подземното царство на Бог Хадес.

3 то действие:

Сцена с Планината Пинд в областта Епир. Река Ахерон – реката на болката / от древногръцки – „краят на света“/. Изворите й, разсичат с магически жезъл  скалните масиви. Проходимост – ок, но ужасяващ студ.

/Моля, сценичните работници да пуснат на сцената да тече вода, с температура 6 градуса/

Групата бързо проумява защо р. Ахерон е река на болката. Заемат се да ходят пеш срещу течението й и да достигнат до изворите й. Тренират прага на издръжливост и на болка в ставите. Каляват се отвътре и отвън, едновременно. Вървят бавно, да не се счупят някъде, с отворени уста през цялото време – от възхита и за топлообмен. Стигат до дълбок вир. Смелост да го преплуват имат само майката и големият син. Всички други викат. Никой не ги чува. Ехо.

/Тон – операторът, моля, пуснете, ехооооото/

Стават безсмъртни и боговете ги благославят. На връщане, през останалите 800 метра им е все едно от студ. Мишкин казва как „целите сме природа“.

Следва рафтинг по бързеи и водоскоци.

/Усилете водатаааа/

Семейството оценява на глас, че това оцеляване е не по-малко важно от другото и че са страхотен екип, когато са поставени в условия на опасност. Особено след като водачът на лодката им /албанец/ съобщава, че цяла нощ е бил на плажен купон и не е в състояние да им помага. Гребат със сетни сили, а Мишкин запечатва с фотоапарата спомени и смешки.

После придружават река Ахерон по течението й, до устието и отпразнуват деня с плитък плаж и много гимнастически изпълнения. Роси се прави на хипопотам.

4 то действие:

Смяна на сцената.

/Добавете още синьо, моля! Да, да, точно това електриковото!/

Лефкада. Белият остров. Дъщеричката е взела със себе си маслените пастели и рисува по камъчета на всеки плаж. Обича да ги подарява на случайните посетители на мястото. Те ахват и си занасят камъчетата по своите родни места. Много камъчета остават там и островът вече не е бял, а цветен.

Тук могат да се видят семейство Слънчови:

Бащата Слънце, детето Слънчице и Майката Слънце, със слънчеви очила, да не я заслепявят лъчите на таткото

Бащата Слънце, детето Слънчице и Майката Слънце, със слънчеви очила, да не я заслепявят лъчите на таткото

Лефкада се показва на сцената чоглав, своенравен, с много амплитуди и никакво благоприличие, остров.

/Декораторът, моля, настръхни го още малко тоя остров, като ще го играе такъв/

В дъното му, най на юг, семейството отсяда в селцето Марантохори, свито измежду хълмове и върхове – не смее да гъкне. Капе дъжд от слънцето.

/Спрете с тия кофи, бе!/

Облаците се събират на родителска среща, на всеки два часа. Мирише на вятър и на тамян мирише.

/Спрете да кадите, бе, хора! Само малко ни трябва, за атмосфера./

Бабите, наоколо притърчват с черни шамии и престилки. Варят сладко от дюли, с бадеми. Катерина – хазяйката се влюбва в дъщерята и често носи пресни яйца, пресен босилек, сладкиши, а отвреме на време казва:

„Моро му, ти канис” (сладката ми, какви ги вършиш – превод според гръцкия на сценариста)

Сцената е посипана с мека орехова шума, дафинови листа, а зад завесите изничат гигантски мушкато. В ляво има няколко велосипеди за разходки насам-натам.
глас: Марантохори – селцето, от което семейството предстои да си тръгне след седмица. Има тамън 12 тина къщички и тяхната база – Soldatos rooms, които къщички не се броят от ляво на дясно, а от горе на долу, тъй като са разпиляни от гръмотевиците по двата, принадлежащи на това място, хълма. Тъкмо едната сутрин майката и дъщеричката изкачват единия хълм, пеша за 30 минути и то под наклон от 70 градуса, поглеждат останалата част от селцето, долу, в ниското и питат единствения човек, когото виждат, къде е църквата, че днес е празник – рождество на Богородица. Човекът сочи отсрещния хълм, като обяснява, че камбаните се чуват, че бият от тук, където са те, но всъщност това е само звукът им, който си играе между хълмовете. Двете слизат надолу.
Почти на всяка, изсечена в скалите, тясна уличка има по една изоставена и порутена, къде от времето, къде от земетресение, къщурка. Едно, разхвърляно, такова. И една липса на синхрон между времето, в което живеят местните хорица и техническите достижения…или по-скоро неумелата им комбинация. Ето тази къщичка в ляво – къщичка за двама, схлупена, ама цветна. Далечна от шума на транзитния път, ама напарфюмирана с Диксан или Скип. Вее едни бели чаршафи като палатки и рекламира своята чистота…От дясно път, CD-та, окачени като кичозен гердан на корда, току над редовете с наедрели домати, въртят се от вятъра и пускат слънчеви зайчета на нахалните пернати.
Майката и дъщеричката стигат до пътя, измежду кактуси и хортензии, смокини и орехи. Всяко ново и екзотично нещо на този остров, върви редом с познат и овехтял детски спомен, от далечината на който помахваше отдавна споминалата се баба и прабаба на двете момичета.
И едно магаре, което като види човек започва своята фалшива, прегракнала ария, завързано за крайпътен знак „внимание, преминават крави“
И кучка с четири палета, в близост до пътя, които се заиграват с Елисавета – Мишкин, и заради които майката стои на завоя половин час, за да възпре хвърчащите автомобили, сакън да не осиротее селцето…
Такова е това селце – завито със солени завеси, забърква гръмотевици и толкова много южно, точно колкото е необходимо на лястовичките да стигнат при своята миграция.

Настава вечер. Месец изгрява. Вали направо студ. Бащата се скъсва да готви. Майката плете шал за Рафи. Смеят се, че ядат топла супа и са обули топли чорапи. Дори има сцена със скандал. Защо единият родител готви, а другият – не.
Цяла нощ мъжът и жената си мълчат.

Сутрин. Бащата смачква с левия си сандал един пресен орех и подава почистените ядки на „който иска“, при положение, че наблизо е само майката.

Тя го целува…

/Смяна на декора/

Водопадите Димосари, до градчето Нидри. Мишкин отбелязва, че големите са си разхвърляли лодките и трябва да си подредят езерото, ама ха!

/браво, малката, един от семейството да има усет за порядък/.

От проливните дъждове, водата пада глинена, но гледката си заслужава. Жоро, с неговото любопитство, цопва в един вир, но обяснява на публиката, че нарочно го е планирал.

/Тази сцена е кратка. Осветлението гасне. Смяна на декора/.

Порто Кацики. На сцената излиза огромно парче сирене. Огромна вилица отчупва от него и цялата сцена се изпълва с огромна скала, висока десетки метри. Долу – море.

И едно голямо Слънце, като пиле, което обяснява, че топли на всички:

Слънцето - майка, прегръща всички

Е-л-е-к-т-р-и-к-о-в-о, казах!!!

Падат малки камъчета от скалата и перват главата на майката. Това е микроземетръс. Тя се шашка.

Цял ден слънце, море, плуване, плясъци, разбиване на вълни, ровене в облите пебълс /камъчета/ и идва залезът. В 20 ч. и 8 минути. Наситено оранжев и див.

Всички от семейството си играят със смаленото слънце и са на фотосесия. Слагат си го по главите, рисуват си го по очилата, ритат го на футбол. На заден фон вървят снимки – „слънце – ореол“, „слънце – око на щраус“, „слънце – футболна топка“ и други.

Музиката стакато и внушава страх.

Приливът е дошъл и никой не е предвидил прибирането с целия самар багаж, който се налага да вдигнат високо над себе си и да преплуват мястото, където по-рано, през деня бяха минали с ходене.

На другия ден всички се отправят на пътешествие и случки с делфини и други пирати.

/бай Ставрииии, къде си оставил делфините, трябваше да са тук, на сценатаааа. Аааа, ще ги доставиш за другото представление. Тюх! Нямаме делфини/

Миникруиз. Елисавета получава поздрав лично от капитана, понеже има имен ден и поема руля за цяла миля разстояние. С нейната навигация корабчето превзема плажа Егремни откъм море. Иначе, отзад се спуска декор, на който са нарисувани едни 450 стъпала, на сушата. Дъщеричката получава подарък от приятелка, която майката опази да подари на въпросния празничен ден – червена лента за художествена гимнастика, с която майката се заиграва.

/тук леко жанрът да се измести към трагикомедия, но нейсе/

После сцената се сменя с картина от Кефалония, столицата Фискардо, биричка с марихуана.

/не бе, вътре няма нищо, артистите пият вода и се правят на безпричинно захилени/,

Забравено училище, със стълби към небето, гирос и сладолед.

Следва Островът на Одисей – Итака, градчето Киони. После Скорпио – бивша придобивка на Онасис, сега притежание на руски магнат – бля, бля. О-в Меганиси, о-в Каламос.

Сменят се бързи кадри на селцето Василики и прилежащият му плаж за уиндсърф и опънати от ветровете бръчки; Агио Никитас – цветно градче, с дъъъълга плажна ивица, наречена Певкулиа /от иглолистните Та Пефка/.

Нова сцена. Утро.

7:30ч.

Дъщерята:
– ставаааай. Мамо, ставай, че ми е скучноооо!
8:30ч.
– мамооо, наспах сееее.

9:30ч.
– мамоооо, почистих колелетата от дъжда. Ставаааай. Трябва да ходим до магазинааа.
10ч.

Сцена в двора. Закуска. Чуват се селски звуци от козлета, кокошки, петли, кученца и малката, която дрънка със звънците от велосипедите, прави еленов скок с лентата за гимнастиката и не спира:
– бъра-бъра-бъра-бъра-бъра-бъра. И тя каза: Бъра-бъра. После приятелката й, която всъщност беше ангелче й отвърна: бъра-бъра, бъра- бъра. А Остин отвърна, че не яде червеи и бъра- бъра, бъра- бъра…
– Етиии, млъкни. Хора има. Спят все още.
– ми, имам много истории! Бъра-бъра, бъра-бъра…
10:30ч.

От съседните бани се чува жабуркане, гъргарене, пускане на тоалетни казанчета. Подават се сънени физиономии, с чаши кафе и гледат полумрачно към нашата маса.

/статиститеее, по-сънено го дайте дееее, това дете ви отне най-съкровеното/
Елисавета:
– всички са готови вече!!! Може ли да поспя?!

Сцена с друг плаж. И друг плаж. И друг плаж.

Последният – Ялос. Просторен, безлюден, освен два, три кемпера. Ситно песъчлив. Кеф. Цяяяял ден.

Семейството забива пиратското знаме, да се знае къде са били и помахва на последния залез.

Кадър на този залез. Последният.

плажът Амудания, устието на река Ахерон

Вечерта се броят пари и се пресмята горивото за колата до България.

Мишкин вече е първи клас.

Рафи – студент „Комуникации“ в Торино.

Завесата пада.

Бис – следващото лято.

***

Рисунки – Елисавета – 6 г. и на Рафи /залезът/, която не вярваше, че може да рисува

Снимки от пътешествието: в галерията на блога

Сам в Краков

Есента, скръндзавото слънце и червената ми коса ме карат да си спомня за една командировка в полския град Краков, с разузнавателна мисия. Ще обменяме опит  – инспекциите по труда от двете държави.

Мислех, че ще ме посрещнат, ще ме обгрижват, ще ми е скучно по официалните вечери с тях. Сигурно ще трябва да съм учтива и любезна, да съм обект на служебно ухажване. Бях подготвена, че постоянно ще ми целуват ръка – сантиментална характеристика на полските чичовци, ще ми се спи и ще се прозявам наум, ще трябва постоянно да обяснявам за страната си, да ги изслушвам, да кимам, да се възхищавам с обрана емоционалност и всичките там протоколни измишльотини.

Вместо това – срещи с колеги имах по 5 часа на ден и цялото ресто от 19 часа на денонощие си беше мое.

Първият ден като ни приключиха служебните занимания и ме доставиха невредима в хотела, беше много ранен следобяд. От скука и от липсата на прекомерно внимание, седнах на кревата, легнах, после пак седнах и усетих, че се вкисвам. Ревнах. За мама, за мъжа ми, за децата, за колегите. За два часа си поревах стабилно  и за леля Лора, която живееше в кашон на ул. „Сердика” , пред входа на скъпия магазин, за Карен, който всяка сутрин дрънкаше джазирано в подлеза на президентството и ми пожелаваше „Good morning, Vietnam и лека ти работа“, за всички, които имах чувството, че са толкова далеч и няма скоро да видя.

А толкова исках да ида в Полшаааааа, и така исках да снимаааам с фотоапарата и да се разхождааааам и да се радвам на командировкатаааааа. Ревях бе. Ревях.

По едно време, викам си:  айде, Гере, стани, момиче. Стани от леглото. Обуй си бързоходните боти, които са извървяли има, няма над 10 000 км из Европата. А така! Обуй сега и десния крак. Браво. Дай да избършем сълзите. Я се погледни на какво си заприличала – на гъба. Искаш ли Бранислав Нушич да пише и за твоите сополи как се стичат като Тигър и Ефрат в устата ти. Не? Добре тогава. Тръгваме. Ама сама ли??? Сама! Чакай, върни се за фотоапарата и картата на града. А сега се върни и за парите, със сигурност ще огладнееш.

Много съм добра в ориентирането. Като малка се научих, че всяко объркващо място в града, трябва да се види отгоре. Ето как ми станаха любопитни географските карти. Зуум напред, зуум назад, запомняш елементарни ориентири и смело напред.

В началото не смеех много да се отдалечавам от периметъра на баш центъра на Краков, че да не се загубя. Обаче с всеки изминал ден пробвах да разширя обиколките. Така се топнах в  ренесанса на замъка Вавел, успях да смигна на вкаменения митичен дракон, който някога княз Крак бил убил и така основал града, пресичах река Висла няколко пъти, по различни мостове, а тя е доста широка река. Влюбвах се на няколко пъти. В зелените площи, които архитектите по ландшафт така изкусно бяха оставили да криволичат и да се диплят и бабунят по продължението на цялата река. И понеже двуизмерението на земята не ми стигна, подарих си разходка из облаците с балон над Краков.

Изображение

Изображение

Изображение

После пак се шлях и мятах краци / както  го беше написала  juliapulia, в един неин разказ/. Седях си по пейки, полегвах по полянки, припичах се на слънце, ядох гевречета, храних птици, ходих дори боса, слушах приглушени звуци от улична музика. С едни литвийци, които се оказаха студенти от ягелонския университет на Краков,  дори си пяхме хитчета на Nelly Fortado. И те забелязаха, че си приличаме с нея :). Разказаха ми, абсолютно безплатно, че това е университетът на астрономът Коперник, писателят Станислав Лем, благият папа – Карол Войтила или Йоан Павел ІІ, който по рождение си е от Краков, на кино-  и театралния режисьор Кшищоф Зануси / филмът „Животът – болест, която се предава по полов път/ , че е създаден в далечната 1364 г. от Казимиеж ІІІ Велики и е кръстен на ягелонската кралска династия. Пяхме и за ягодовите полета на Beatlles и си пожелахме успешна учебна година, нали и аз бях записала да уча пак, този път право. После си хапнах фалафел от един египетчанин, който също учи в Краков и работи в собственото си заведение. Докато ядях ми разказа майка си и баща си. Радвах се на разностилието в интериорно отношение по магазинчетата, и по уличките и на поливокалите в човешкото присъствие. Имаше хора отвсякъде, от всички генерации, с всякакви характерности. Шарен Краков.

Изображение

Пък и есента сякаш беше неговият сезонен пърформънс.  

Изображение

И тогава точно, усетих, нещо много странно взе да ме лази. Нещо непознато и несрещано. Рязко се обърнах, за да го изненадам, но се изненадах аз. Сама бях. Разпознах едно радостно чувство, че хем съм сама, хем ми харесва, хем ми беше достатъчно топло. Просто никога не бях оставала сама, толкова дълго време.

Изображение

Краков не ми беше чужд, правеше ми компания всяка вечер, в бързите хапвания, че даже и в оня скъп ресторант, който си бях оставила за десерт на командировката, да се възнаградя, че не съм мрънкала от самотата. Крачеше с мен през всички улички, любезно ми откриваше нови и нови интересности от себе си, постоянно ми даваше усещане за принадлежност. Е, пускаше ми и стресови моменти, като онази вечер в любимото квартално заведение за хранене, където се тъпчех с пелмени и кнедли, пълнени със сьомга, блини със сладко, пироги,  с билки и сметана и всякакво изчанчено тесто, с малките „ушка”, ечемичената им супа със зеленчуци и парченца говеждо – „крупник” или „журек”. Тъпчех си се самодоволно и си гъделичках вкусовите рецептори, които не смогваха да дегустират и изведнъж един наквасен поляк от съседната маса падна от стола. Тръгнах да броя бутилките на масата, стигнах до 6 и нямах време повече. Озовах се до неговата маса. Запознахме се – ей така, той лежи, аз го каня да стане и го дърапам за ръката. Докато си търсех мокрите кърпи и лейкопласта в чантата, за да изчистя кървавите поточета по главата му, той започна да ми обяснява как никога, никой не му е помагал да стане, пък се напивал и падал всяка вечер. Студент бил по информатика, прекъснал, ама работел и като се освестел пак щял да учи. Много възпитан пиян поляк! Направо удоволствие за английския ми. Всичко му разбирах, за моя изненада 🙂 Казах му, че на полски знам само „kocham cię”, което бях научила от едно приятелче, съгражданче Дими Лъжов и този веднага ми върна „и аз те обичам”. Прехвърлихме и на руски, че и Пушкин зарецитира, аз му изпях за улыбка – та. Смешна вечер. Но галантно ми пожела лека вечер и не ме остави да се плаша от досаждане. Интелигент-кавалер Януш някой си 🙂

Друга една вечер пък, в хотела, се наложи да търся рецепциониста по телефона, защото някой постоянно осветяваше стаята ми със силен прожектор отсреща. Оказаха се студенти на квартира, търсещи забавления, като досаждат на мирните гости на хотела като мен. Първо нервно дръпнах пердето, но после им нарисувах един череп и един кръст и го лепнах на стъклото, да видят заканата. На следващата вечер, поглеждам през крайчеца на пердето и виждам на техния прозорец – нарисувани две бири и усмивка. Не се осмелих да се социализирам чак толкова и върнах усмивката. Повече не ми досадиха.

Изображение

Покрай всекидневните ми служебни задачи – разкарване по строителни обекти, по всякакви други обекти и съседни градове, визита на концерн и завод за стомана, разследване на трудова злополука, приятна среща с две девойки – французойки, младши инспекторки и те обмяна на опит дошли правят в Полша, успявах да си организирам перфектно времето през другите дни.

За остатъка от командировката се възхищавах на готиката от базиликата „Св. Богородица”, разхождах се из близкия площад, с търговската сграда „Сукенице“ – поляците твърдят, че това е първият МОЛ 🙂

Изображение

Изображение

гледах двойка, ентусиазирани младоженци и една още по-ентусиазирана фотографка, която бързаше да запамети позитивите от лудостта им:)

Изображение

Изображение

респектирах се от студения фасон на полуразрушената фабрика на Човека, спасил над 1000 евреи и увековечен в Спилбърговия „Спъсъкът на Шиндлер”, позяпах кулата на комунистическата надежда NOT 22, метнах се и до еврейския квартал „Казимиеж”, имах шанса да видя изложба, в чест на Папа Йоан Павел ІІ , с проспекти от живота му в родния Краков, изнесени в парка пред един от университетите им, а те са много.

Изобщо  учен народ имаше по улиците на Краков. Е, имаше и интересни прастуденти по театрално майсторство:

Изображение

Накрая, когато колегите от полската инспекция ме оставиха цял ден сама за културна обиколка, а те не подозираха, че вече бях свършила тази работа, си организирах и пътуване до Освиенцим и концентрационните лагери Аушвиц и Аушвиц – Биркенау. Страхувам се да им посветя останалите редове, тук, защото, защото за там трябва специална настройка, специално отношение, тишина и респект…

„Сам в Краков“ се оказа сполучлив проект по принуда. Намерих себе си и се харесах, а когато градът остана далече зад мен и под мен, отворих люка на самолета и хвърлих една монетка, за да ме приюти пак някой ден. Да, да, не лъжа. Сънувах това в края на полета.

Когато след време дойде полският ми колега Богдан Солава да върне визитата в България, ми донесе отново част от Краков, една водка и една есенна шумка. И тогава разбрах, че този защитен от Юнеско град се носи в космогонията на всеки негов жител, дали защото е многолюден и белязва хората си, за да не ги изгуби или пък просто защото религията му е обединяваща нациите…не знам, но ето и сега му изпращам моята обич и се усмихвам 🙂

* снимките са си мои, мои и само мои, но ги подарявам 🙂

EНИГМАТА НА ЕДНО ЛЯТО или пътешествието на шестимата

Изображение

Имахме усещане за лято, имахме желание за необикновеност, имахме време за ваканция, имахме много товар за разтоварване, имахме себе си по пет и очаквахме шестият член на борда ни /племеницата ни Раффаела/, малко след като приключи с пристигането си на първи терминал, както прави, всяко лято от 18 години насам. Имахме и обещания за приказки с вампири, морета, русалки и самотни острови…

Това, което нямахме бяха ориентири, или почти ги нямахме. И ето как от ролетката на шарения свят, ни се падна най-хубавото лято:

„Тръгваме ли? Готови ли сме? Всички ли сме в колата? Хайде, Боже, ти напред и ние по теб”…, едно ритуално прекръстване в храма на душите, на всеки от нас и започват да се редят кадър след кадър, дървета – маркировка – хоризонти…

Всяко утро беше срамежливо и рехаво в началото си, съзнавайки, че е двуцифрен номер от календара на август, докато не се увереше в себе си, силата и произхода си, че все пак е дете на царя на сезоните и към обяд ставаше знойно и лятно, именно, каквото си го бяхме пожелали.

Всеки ден случвахме ваканцията си на различно място, с различни хора, с различен космос…

Всеки ден разтваряше в нас промяната си, порастването ни, и удоволствието от нашата заедност…

Всеки ден вървеше със своите:

„къде ми е четката за зъби?”,

„взе ли ми онзи блузон с дългия ръкав и кривия етикет”

„аууу, защо си спал без чаршаф?”

„уф, цъфна ми 9 тия херпес на устната, грозна съм

„къде са ми бонбоните от България”

„дай си ми слушалките”

„е браво, нали казахте, че ще има уай фай”

„абе, ти, защо ме удари, глей са кво става”

„той ми каза, че съм лигавааааа”

„тръгваме ли? Айде дееее”

„а пристигнахме ли, е колко още”

……..

Първата локация, която ни пресрещна насред никоето време бе Бранска Трансилвания, Румъния – без интернет, без да сме извадили на хартиен носител номера на резервацията, името на хотела и как се стига до него.

Някой се сети: „Peninsiunea Bran Joana” . Започна се издирването му. Тъкмо няколко часа.

Хотелчетата в околността са над 1000 и са пръснати в целия ареал на вампирите, а ставаше твърде късно. Зениците на някои членове от борда доста се бяха поразразширили от полъха на страха.

Пансионът на Йоана се оказва едно полузастроено триетажно блокче насред огромен зелен хълм с денивелация, като по американските филми, с разхвърляно по цигански дворче и с простори за чаршафи измежду наплодилите ябълкови дръвчета.

Изображение

От този зелен, ама тучно зелен склон, изгледът е покъртителен – към други огромни зелени склонове.

Изображение

В далечината на съседната гърбица на планината ни, гледам човешки фигури, извършват едни странни действия.Намествам очилата и виждам проекциите на движенията им, единият замахва, след секунди – в отговор – другият, отдолу също замахва, онзи отгоре връща, този отдолу – поема, явно, викам си играят тенис. Егати спорта. И кой шантав екстремист ще направи корт на тая височина и под наклон от 70 градуса…добре че го споделих със Светли, а той без да намества очилата, просто заключи, че хората косят. Точка. Ми засрамих се от предположението си, но съм горда, че гледам от различен ъгъл на възможностите в спорта. Винаги допускам невъзможности.

Стаите – типична туристическа еклектика – имитация на дърво, с дърво, кувьорчета по стените, масички с изкуствени цветя и подноси за сандвичи, без сандвичи. То и съдържателката я нямаше. Беше ни казала да се настаним, някой щял да дойде, ама после.

Много важно, щото ние пък бързахме да почукаме на вратите на замъка на Дракула и да се измешаме с повече туристи, че да не ни нарочи нас за изяждане тази вечер… И без друго луната беше неестествено наедряла…

Бая кандидати за кървава вечеря бяха в наличност. И от ония с фотоапаратите имаше, дето лицата им изглеждат вечно усмихнати, щото някой е забравил да им спре машинката за лифтинг… Елисавета твърди, че японците са най-щастливите хора.

Обикаляхме, обикаляхме из лабиринтите на замъка, по тесните стълби, търсехме се зад забравени врати, разпознавахме се по огромните очи и заключени уста, забравили да си вземат дишането и така леки сме станали, ходим на пръсти, почти безтегловни, само и само да спасим кожата от посегателствата на легендите…

Елисавета се сдвояваше с всеки от нас, според големината на страха си. На местата, където бяха експонирали кожи, проснати на пода пред леглата на Дракула и пред инструментите за мъчения, се втурваше зад баща си, в помещенията с прекрасните снимки и носии на жените на Дракула, естествено се залепяше за мен и гледаше в захлас. Всякак се опитваше да се отърве от студения дъх на страховете си, въпреки, че носеше тайничко в джобчето скилидка чесън.

Положението се промени в дворчето на замъка. Станахме по-самостоятелни, виждахме отделните членове на борда на шестимата на различни места, един дочита туристическата информация, друг си гледа филмче в залата за прожекции, останалите бяхме преминали пика на ужаса и бавно слизахме от гърба на свръхемоциите си.

Изображение

Рафи дори видя учителката си по балет, отпреди 11 години, приседнала до кладенеца с монетите. Разпознаха се и си бъбриха превъзбудено /не знам, може и да се караха/. Италианска му работа…

Изображение

Слизаме по стълбите на замъка, надолу към онази къща със зеленясалия, мъхест покрив, вече сме в полегатата част на страшната история за вампирите и изведнъж някой така кихна, ама така шумно и остро, че всичко живо си плю в пазвите, след като се приземи от скока във въздуха и ускори ход. Ефектът на това едновременно действие не беше много благоприятен, така щото се струпахме всичката туристическа маса долу в меката на шопинга за броени секунди. Като че ни изсипа някой от талигата с обезкървавени трупове. Купихме магнитчета за приятелските хладилници и едно нещо, което приличаше на огромен пресечен конус с дължина 50 см. Ядеше се. Ухаеше на прясно карамелизиран козунак, поръсен с шоколадов прах и наситнен ядков материал, в изобилие. Казваше се Kurus Calkish. Не го изследвахме много, защото бяхме огладнели и като му се нахвърлихме, се оказа, че не стигна за всички. Просто си бяхме цели шест приказни герои, с по пет стомаха и то празни.

Заприбирахме се. По пътя ни се заредиха малки, сгушени къщички, с вкаменени фигурки на елфи, джуджета и горски животни в дворовете. Имаше и един гигантски слънчоглед. Беше омагьосан, защото в 19 ч. вечерта се беше изправил, за да пази пътя към сърцето на Карпатите от невярващи в митове и легенди.

Изображение

Заизкачвахме се по нашия си склон, пътят ни оставаше долу в ниското, по перпендикуляр, небето не бе синьо, нито черно, а същинска бездна и безпощадно засмукваше съзнанието…със сетни сили се мушваме под завивките – огромни и пълни с пух, защото утре-то ни се е затаило вече за старт.

Бях в унес, на кръстопътя на нощта и съня, чувах звуците на спомените от любима приказка за Баба Хола. Приказката, в която момчето, след като изкачва въжето до облаците, го посреща тази стара и жилава баба, която всяка сутрин изтупва над света огромните възглавници и юргани от пух, а той се стели на снежинки и покрива земята…Някъде от безвремието се чуваше музика на Вангелис. В такива памукови облаци се губихме и намирахме цяла нощ.

После беше утро!

Светлината бе толкова напориста и така смело се пързаляше по тези тучно зелени и намокрени склонове, и така уверено се закачаше с хипофизата ми…Навън 6 градуса.

-Ставайте, че тръгваме!!!

-Къде?

– На път!

Закуска, по румънски.

Изображение

Крайчеца на парче шунка, в устата на дворното коте, издаваше приятелството му с дъщеря ми. Пчели, накацали по лъжичката на сладкото от домашни ягоди, ароматен чай, кафе и очите на Йоанна, съдържателката, които се бяха ококорили ей толкова, като й казахме, че ще пътуваме за Констанца, а тя заключи, че сме „крейзи“, след като всичко живо, там, дава мило и драго да се изсипе по южни плажове, а ние – на Констанца.

„Чао, Йоанна със смешен английски!

Чао, Бран – дръж си вампирите!

Чао, Карпати с остри височини! Снощи вечеряхте с нашите страхове, но сега, сега в тази светлина, озвучавана от пан флейтата на Джордже Замфир /http://www.youtube.com/watch?v=TXMbNfmemfU/ , хич няма да ни изплашите! Божествено е!

Някъде тук съм раждана за пореден път!

Винаги се сещам за някакво рождество по такива места, сякаш мога да съм се раждала навсякъде. „Явно мога“ – си мисля. „Чао, Синая – прекрасен курорт, толкова много цветни мушката по терасите на дървени скатни хижички!“

Изображение

 

Магистралата към Констанца. Така и не разбрахме защо бяхме сами през всичките 280 км.

 

 

….

Констанца. И по-точно Ефория – курорт, който се намира между един заблуден лиман и самото море. На картата изглежда ходиш по въже между две морета. Бързахме да открием банските си измежду блузоните с дълги ръкави и топлите полари и след секунди да сме на плажа. Е, не след секунди, защото бяхме с обща тоалетна и баня, и от шестимата все чакахме някой.

Най-после на плаж.

Пясък, море и още нещо…

Още-то нещо се оказа времето на баба ми. Мислите си, че е същото като на българското черноморие ли?! Охооо… Първо, с хавлиени кърпи бяхме само ние, всичко живо ползваше чаршафи и одеала (сериозно). Второ, Светли изобщо не се вписваше в навалицата. Ми, с тия арийски черти, горкият, беше като фюрер насред гето. Наоколо само възрастни / по-големи от мен и Светли/ и с банските на баба ми. Заля ни мощен прилив на спомени отпреди 30-40 години…на плажа бяха със забрадки и се пошиваха гоблени. Повечето хора бяха на петна, стил пепит, от калта, с която бяха намазали болните си стави. Оказа се, че сме улучили балнео санаториум:)))) Айде, здрави да сме!

Попрегледахме Констанца. Имах някакво натрапчиво дежа вю, сън ли, що ли, но кеят им го бях виждала преди, не на картинка, а като преживяно нещо. И емоциите бяха същите…

Изображение

На връщане, в колата, тишина. Чак се стреснах. Питам да не би да спят на задните редове. Елисавета се включва в интервюто и заявява, че се приспивала сама, за да не пита „Кога пристигаме” 🙂

Утро, чайки, такава една притегателна ни беше тази България…В прехода между Румъния и България, видяхме огромна корабостроителница.

Изображение

Бързахме през някакви курорти с имена на планети, прекосихме цялата вселена по пътя към Дуранкулак. Мислехме, че там ще има баби по пътя, които да ни предложат стаи за почивка. Да, ама не! /както вика Петко Бочаров/. Нито там, нито на Тюленово, нито в Шабла. Баби нямаше.

Нос Шабла. Бяхме най-източните българчета на картата за няколко минути. Снимки, вятър, останки от кей.

Изображение

 

После Калиакра – умопомрачително напластяване на срещи във времето. Археолози със сламени шапки и шалчета са вперили поглед пред себе си, работниците им щъкат насам-натам и преместват земята. Много вятър и много синьо. Ама такова синьо – плътно и тежко, не реагира с другото синьо от небето и рязко се разграничава от него. Страшно синьо. И така гневно се блъска в отвесието на дебелия слой земя…не можеш да стоиш много. Бързаш да изкупиш усещането на това място, усещане за вечност, история, непреклонност и суровост. Щрак – щрак…колкото и да снимаш, не можеш да го побереш в накъсани кадри, камо ли да го подредиш в спомени…вятърът пак ще ги разхвърля, мястото му принадлежи и ти, щеш – нещеш бавно си тръгваш на заден ход, като под хипноза…

Изображение

Такааааа, а сега накъде?

И какво? Кога?

Абе, я стига сте питали, давай да порим по вертикалата и с малки почивки да се отправяме за някъде, където не сме били…

Шумен. Бърз обяд. В бистрото на един готин дядо. 

После, после бяха едни села, един проход. Май Веселиновския проход се казваше. Близо до Ришки проход. Приятен преход. Без забележки. Тук там спиране за пишкане.

Елисавета се возеше на трети ред, между куфарите. Някакси се добрала до пепсито на братята си, явно никой не я е видял и пееше, барабар с Искрен Пецов и с все сила: „на самотен острооооов ще те намеря, на самотен остроооооов, там на край светааааа“. Сама предположи, че нещо е полудяла.

После пак селца, табели, баба седнала на края на нищото, вперила поглед в шосето, което й доставяше спорадично някакви автомобилни случки, преминаващи като изгорели звезди през собствения й космос…

Тичахме подир някакъв залез. Не си бяхме актуализирали картите на навигацията и любезният глас от машинката постоянно ни гонеше от пътя и загрижено ни напътстваше да се откажем от тая дестинация. Ама ние – не. Изключихме я. Досаждаше вече.

Въпрос от задните седалки: Абе защо дойдохме в Гърция, а минахме през Румъния?

Отговорът беше лишен от логика : А защо не?!

И така стигнахме в Керамоти. Едно нощно гръцко селце, с прекрасна плажна ивица, която нагледно обясняваше географското си наименование. Наистина се извиваше навътре в морето. Заиграваше се с него и си крадеше от слънцето, но това го видях след 8 дена, когато се връщахме от онова магическо място, за където тази вечер очаквахме да ни пренесе добрият, голяяям ферибот. Остров Тасос.

„Къде е тоя остров? Не го виждам”. Тъмно е…не, не е тъмно, виж там, луната си е направила пътека и ни я е постлала, да минем по нея и нашият ферибот плува бавно и тежко със закъснелите шестима на борда…

 

Какво беше Тасос ли? Това бе самотен остров.

На Елисавета самотният остров: Изображение

А като я питахме, защо като е самотен на него има и други хора, освен нас, тя отговаряше, че просто и другите хора са намерили този самотен остров. Той се намираше в една нощ, на пътеката на една луна. Лесно беше.

Всеки плаж на Тасос беше различен и беше самотен остров:)

Изображение

Тасос бе кукуригането на петел на плажа. Той бе нарисуван и по муцунката на всяко гръцко коте, което, обаче не се обръщаше след “ мац, писи, писи“. Просто си беше такова котето. Гръцко!

Тасос беше, като тръгнеш на обиколка по периферния път, да срещаш козлета, които пъргаво ти сочат върховете на острова и същевременно се боричкат като големите ти синове. Да спираш на всеки 100 метра от пътя, за да търсиш пътечки към плажчета без ревниви морски таралежи:) Да хълцаш и ахваш пред онзи морски акварел,

Изображение

за създаването на който си ползвал синьо, бяло и зелено по отделно, за да разкажеш острова в картина, а после си ги смесвал в различна степен за да му дадеш живот в друга дименсия…Тасос беше израз на подводна сила и небесен покой, броеница от звуците на reggae и chill out, курабийка, оставена от дъщеря ми, да плава в чинийка с мляко…

Тасос си беше издълбал в скалите по южното крайбрежие и един Гьол и на никой, дръзнал да го открие сам, не му се отдаваше начинанието от първия път. Ние, специално, му отделихме има-няма 3 часа, докато се карахме: „къде е тоя Гьол“, та „къде е тоя Гьол“. Ама пък после, лелеее, какво предизвикателство беше това приказно място – дупка в скалите с диаметър 30 метра, пълна с море. И колко „jump, jump“ отнесох от кибиците, докато скоча от ръба. Бънджито и да отговарям безсрамно на критиките в работата ми бяха къде, къде по-лесно занимание.

Изображение

 

Тасос имаше своята Лименария – градче, където отиваш, когато ти стане скучно от тишината. Много смях, много wi fi, много връзка с действителността. Светът отново се завърта…

Изображение

 

Tасос се оказа и Малдивите, когато най- после открихме мраморния плаж, който придаваше на водата още екзотика. Аз случайно облечена в цветовете на тази екзотика се сливах с нея и изобщо не си личах по снимките за фейсбука.

Изображение

Тасос беше нашата стоп пауза в авторазказите ни, затова как ни беше хубаво, просто заради хубавото на гръцкия мързел:)

…8 дена…изтичахме измежду песъчинките на пясъците, изгубвахме се в себе си, лелеехме мисли в безвремието и даже не ги и търсихме после, скачахме от ръба на детството си, предизвиквахме случки в синьото на водата и песъчливото на острова, затваряхме прозорците на душите си, в синхрон със свършването на залезите, притихвахме само вечерите, защото нощем бълнувахме и тропосвахме острова с нови очаквания, а сутрините се замеряхме с любопитство и желания за новите морета на острова…

Изображение

Тасос, стана цветното камъче на шестимата от борда, което те подредиха до възглавниците си и което щеше да пази всичките им тюркоазени сантименти, завързани с маслинова клонка на два, три морски възела…

Изображение

 

* титулна снимка – интернет

** всички други снимки от този пост – са от мобилните телефони на шестимата 🙂