Течната Амбър

Обещах ти, Иване и започвам да ровя спомени и да им пукам мехурчетата с въздух.

Бях хлапе и с дядо трябваше да ходим на лозето, да оправяме кошерите и да вадим мед. Не помня как сме стигали до лозе. Аз имам качеството да не присъствам в настоящето, ако считам, че е скучно и най-вероятно всичките пъти, когато сме ходили от къщата ни в Бяла Слатина до лозето, съм си мислела я за вчерашния ден, с кой съм се сбила, я затова, утре с кого ще играя.

Лозето ни беше на един баир. Денивелацията му ми вземаше всички силици, ако мислех да търча и да не помагам. Затова, стоях си в мъничкото къще на сянка. Там, дядо беше разположил голямата синя центрофуга, която с определена ритмичност очакваше в себе си питите с пчелен мед, да им вземе съдържанието, с няколко оборота.
Само дядо прехождаше между задния двор и къщето. Беше облечен с неговите си дрехи, но с платнена шапка, с широка периферия, опната на телчица, а от нея се спуска тюлена мрежичка на лицето, да пази дядо от пчелите.
Бях си на поста, стъпила върху трикрако столче, с олющена кафява боя. Една баба, веднъж я бях чула да казва „три точки правят една равнина“ и аз спокойна, си ползвах столчето за височинка.
Носеше дядо питите и ги поставяше с отработен жест в страниците на центрофугата.
Тежки. Лачени от течния мед, който преливаше от восъчните килийки. Казваше ми кога да започна да въртя лоста и се изнасяше от къщето.
Много ми харесваше тая работа. Като че бях магьосник и завъртах времето. Бързах. Нарочно забавях, пак засилвах и се взирах в процеса долу. Наблюдавах нивото на тежкия флуид. Различаваше се от всички видове течности, с които съм си играла. По едно време, ей така от келешлък, спрях да задвижвам центрофугата, укротих ротацията и виждам образа си, долу, в топлия казан.
Дори да се опитвах, да разтърся този образ, като ритвах корпуса отвън, той не променяше щрихите си.
Цветът беше сякаш съм бъркала слънчоглед, капела е смола от бор, стривала съм янтар между пръстите си, пък съм пърхала с цветчета жълт кантарион и акация из цялата картина.
Много ми се прищя да мога да го пресипвам от високо и да гледам как пада. Този течен кехлибар.
Аз кат си наумя нещо, не мирясвам. И махни другото, ами хич не мисля какво ще причиня и напакостя. Само да видя какво става.
Още съм си такава.
И опитах да бръкна с пръст. Да видя как пък ще ми потъне пръста там. Вадя показалеца си, овалян в мед и го проточих от над нивото на погледа ми, да се стече. Стече се, ама накапа малко и спря.
Реших да удвоя количеството и бръкнах с два пръста. Почти същото. Плътна струйка, нацърцори се и свърши.
Абе, я викам си, да пробвам с ръка. Топнах цяла длан и понесох ръка към тавана, а оттам небето наднича, през пролуките на разместения дървен покрив.
Обърнах шепа и контролирах разхода, да тече тъй, че да мога да гледам струйката по-дълго време.
И тече, и гледам, тече и гледам. Ама красиво, разтягат се вътре едни мехурчета, сменят си местата даже. Бяха и различни цветове. По-тъмно кехлибарени, по-светло слънчеви. Сякаш броеница от кристалчета тамян и фосили от крилца на пчели.
Стели се меда на катове и образува мънички купчинки, които се разтваряха мигновено в аморфната  течност.
Ама като мога с една ръка, що да не го направя с две. И почнах да загребвам и да поливам отгоре. И да се взирам. То, сякаш някой ми шепнеше като с шушляк в ухото. И цъкваше, когато капчиците стигаха останалата плоска повърхност.
Въздухът се унасяше в струйките и ставаше на звук, едва когато почна да тече в устата ми. Отгоре. С шепи. Не смогвах да му се насладя. Да го пусна на пързалка в гърлото ми, да го лепя по небцето, да се уплътнява в устата ми и да прелива по бузите ми, да не дишам, само да бляска в очите ми. Да виждам през капчиците мед, закачили се на връхчетата на миглите ми. По мен отвътре, по мен отвън, та чак до трикракото столче.
А как ухаеше тоя мед на дядо ми…ей сега го усещам.
И като казах дядо ми, се сепвам от стъпките му, ама късно.
Малей, какъв глас имал тоя човек. Вярно, че винаги ме беше респектирал, ама какво толкоз бях сгрешила, та се понесе единият вик до всичките лозя наоколо, че заглуши и свирката на теснолинейката Бяла Слатина – Червен бряг.
„Герееее, дядковата, що вършииииш, бе дядо. Не ми е за меда и реколтата, ама за теб ми е, бе чедо, да не ти прималее от толкова сладко“
Нищо повече не си спомням от онзи момент.
Припаднала съм.

Advertisements

Написано с панделка

%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8

(Защото Елена ми каза да ти напиша всичко и да ти го подаря с панделка)

Защото не видя какво се случи предните дни…

Защото тичах до магазина с водолазните такъми и един час избирахме с продавача твоите плавници…

Защото исках да ти доставя радостта, която баща ти е доставял, защото виждах какво означава за теб това…

Защото с човека от магазина едва успяхме да напаснем сумата, така че да отговаря на съдържанието на моето портмоне и на възможностите му да ми върне ресто, защото нали видя, че малко са изолирани откъм модерна комуникация с икономическите измишльотини…просто са хора, извън матрицата…и накрая продавачът се усмихна и каза „това момче заслужава намаление “. Е тогава му казах, че не съм от Габрово, обаче съм чула за тях и ти купих чорапи за плавниците…

Защото после се запътих към куриерския офис и по пътя нито едно от препятствията не ме изплашиха…защото носех твоите плавници, а те означаваха моят полет…защото всяко „твое“ става моя закрила и сила…защото ми трябваха, за да преодолея група строителни работници, явно не виждали момиче с плавници на -4 градуса, които досадиха, ама изядоха големия, защото се сетих, че може да съм нечие момиче с плавници, обаче съм и себе си по две, така че  смело извадих служебната карта и ги питах що са без каски…

Защото като стигнах офиса на куриерите, които се бяха преместили два квартала по-нагоре, влязох ухилена и летяща направо, сложих плавниците на плота и казах на едното момче „ей този подарък трябва да отлети утре до приятелят ми“, а той: „добре, какво да пишем отгоре“ и аз: „Подарък от Нептун“, а той: „Е, няма ли да е по-добре да пишем „Подарък от Русалка“ и се усмихна. Тогава му казах „Абе, я пишете само Подарък“. После взе плавниците да ги премери на кантара и се учуди, че не тежаха колкото изглеждаха и почна да си мърмори, дали пък да не пробва да се научи да плувал. Тръгна да ги опакова и почти приключваше, обаче аз му казах да ги разопакова и тоя път да не изсмуква въздуха от огромния плик, за да не се усетиш като ги хванеш с ръка, така опаковани. Ами исках изненадата ти да е по-голяма и да продължи във времето, докато не предполагаш какво е… Тогава вече почна да става опашката. Обаче аз се зачудих дали пък нямат подаръчни найлони, а момчето учтиво се почеса по тила и каза „ами, ще го предложа на шефовете, ама ще е за следващия път – за бутилките с кислород“ и ме попита: „такааа, а сега за къде ще пътуват“. Казвам адреса и за „Х“ ЕООД. Тогава другото момче каза „Е! Там не работят ли? Тия да не тренират на сухо?“ и вече опашката взе да се хили, и една женица каза: „А аз може ли да пратя само една наденица до Варна, че бързам“ и вече беше: хахахахахахахахахаххахахахахахахахахахахахахахахахаха

Защото после се върнах на работа, ама не ме стърпя да разкажа на целия фейсбук за слънцето, което блестеше в очите ми, докато вършех всичко абсолютно „тайно“, защото брат ми твърдеше, когато бях на 5 г., че не мога да пазя тайни и аз до този ден не успях да му покажа, че мога…

Защото толкова много хора ми писаха на лични „прекрасно е, че си щастлива“…и те благославяха, че тази магия я забъркваш ти…

Защото ти не успя да видиш нищо, защото фейсбук ти става приятел в тайните, когато имаш нужда от подкрепата му, а не само от клюкарския му характер…

Защото до вечерта ме държеше вдъхновението на целия ден, ама по никакъв начин не успя да разбереш, докато ме целуваше после, нали?! Мълчах си като скучната Гергана. Защото те обичам…

Защото успях в полунощ да си навия алармата и да ти честитя първа. Защото ти винаги правеше това с поздрава за добро утро, когато знаеше, че притеснена пътувам към последните си изпити, колкото и да ти се спеше тогава…

Защото днес твоят празник дойде, докато го чаках като дете на прозореца, което рисува сърца, нали вече си спомних какво е любов…

Защото картичката за рождения ти ден, след малко ще е в ръцете ти, тя означава твоето име, а на въпроса, който ти зададох в нея, се отговаря с „Да“, защото си е нашето общо нещо, с което ми показа, че ме обичаш…пък и да кажеш „Не“, няма да те чуя, защото ще съм си потопила вече главата под водата…

И заради всички тези „защото“, моля те, когато отиваш при майка ти днес, подари й цвете за празника, защото е родила това момче, на което му обещах себе си, пък каквото ще да става, и нека е спокойна, и радостна…

I say a little pray for you 🙂

%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5