Два конеца оплетени по странен начин

Деница ми разказа днес за Радена, нейна позната от родния й край. За малко да изтърва историята покрай ушите си, защото два гълъба стремглаво се снижаваха и щяха да пикират почти на главата ми. Много вероятно и те да бързаха да крадат слънце по обяд, че тогава е най-топло или са искали да чуят историята.

Историята за Радена, която си пишела с младеж от Америка. И от писмо на писмо, се влюбила. Най-вече в образите, които се появявали измежду редовете и закачливо й обещавали да я чакат на края на изречението, току до точката. Даже го виждала почти. Мяркал се с голям хамбургер в ръка и превъртал едни ключове на пръста, докато я чакал, а тя си оправяла буклите пред витрината на някакъв винтидж кафе магазин.

Да, да, той тъкмо написал как всеки ден излиза с тъмно синия си суитчер за малко навън. Значи тъмно синьото му е любимия цвят. То пък и на нея й станал любим цвят. И за шапката споменал веднъж, в едни скоби, значи и шапка носи. Може да е с козирката отзад. По американски. И обича да излиза. За малко, но всеки ден. Прекрасно, усмихвала се Радена. То и без друго има да се учи, да се домакинства. В Америка всички са заети, за малко само да излизаш – може.

Не било минало много време от началото на комуникацията им, когато съвсем близо до една пролет, момичето решило да изпрати на американския си другар, заедно с писмо и нещичко от нея – за спомен, за кадем, от привързаност.

Докато летяло писмото, сто ангели играли нестинарски танц по въглените от очите й. Пеперуди пърхали и посипвали оскъдния си прашец по кожата й. Въздухът свистял в плитките на косите й през деня, а вечер вълнуващо издишал и разпилявал същите тези коси на водопади по раменете й. Сърцето й тупкало в рок енд рол ритъм. Даже пола с тюлена подплата си направила, като на момичетата от 50 те в Америка. И почнала да я прищипва в талията, за да изпъква горната част на тялото й. Ами като ще се жени за американец, ще му покаже всичките си красоти. Походката й дори се изменила от вяла към припряна,  оставяйки посланиe за всеки, който я задявал:  „вече съм заета“.

Откъде знам ли?! Представих си я.

Очаквала Радена отговор от Америка.

И той дошъл. От същия адрес, до който адресирала нейните пликове, които винаги целувала на изпроводяк. Само че този път писмото било съставено от 20 листа. А думите били напечатани върху хартията. Категорично точни удари на пишеща машина. И сложни. За някакъв правилник ставало въпрос. Член тоя, член оня, думички като „против“ и „съгласно“. И как ръководството на институцията я уведомява, че няма да предаде нещото, изпратено от нея с писмо, което „представлява два конеца – червен и бял, оплетени по странен начин“, защото предметът представлявал комбинация от забранени вещи за достъп до подопечните лица на затвора в Стейтсвил, Чикаго, Илинойс.

…Оттогава, всяка година по туй време на годината, Радена оплита бели и червени конци, най-вероятно по странен начин, и ги продава, заедно с българския й мъж, пред общината на родното й градче…

За Рождество

И за женската интуиция в днешно време:

Колегата ми чака бебе. Не той де. Ама и той.

И целият ни офис също. Защото като му звънне телефонът и работата спира.Повдигаме поглед над компютрите като сурикати, обаче като чуем, че си говори с трудовото ни аташе в Лондон, въздишаме и работата продължава.

Та тия дни излизаме по проверки и той споделя как иска да вземе подарък на съпругата си, но се чувства объркан от това, че желае да й е лесно в домакинската работа (от миксер имала нужда), ама пък нали то така не се правело (чело е момчето).

Поставям се на мястото на бременната му половинка и си мисля как бих се възрадвала на нещо лично, ефирно и лъскаво, което да ми стои като етикет „обичана и скъпа, признателен съм ти и се покланям пред това, с което ще ме дариш“ – нещото, от което винаги съм имала нужда, признавам. И не че не съм получавала хубави подаръци, но нали знаете „аз луната й свалям, тя вика: Е, нямаше ли друг цвят“. Някак си, в годините на съвместно съществуване, поради поведенческа незрялост така и не оценявах гледната точка на моя съпруг относно подаръците…после и да оцених, си остана една горчивина в неговото гърло, но така се пише класика. Маркес ще ме подкрепи.

И така, проектирайки собствените си липси, реших, че ще е добра идея и замъкнах колегата  по ювелирните магазини, да избира като истински мъж, щото иначе миксера под елхата щеше да се помни доде станат баба и дядо.

Сам се ориентира към една приказно изработена висулка с лика на Богородица с младенеца, избра й подходящо синджирче и се прибираме, а той подскача, не видимо, но тези неща се усещат. Поне всяка жена хваща тези микродвижения с огромни амплитуди с фината си сензорика. Ама буквално припрян като дете, което има в себе си такава огромна тайна по Коледа, че му е трудно да я побере.

Хем му се радвам, че реши тази дилема с подаръка, защото знам какво е за един мъж да се чуди и мае (де да знам, откъде знам), знам и каква огромна усмивка и що окситоцин ще се разлее, и дано спомогне за лекото раждане на момичето му. Амин!

Та вървим си и той ми споделя идеята си, да вземел няколко кутии, огромна, по-малко огромна и така няколко, които да се поставят една в друга, докато любимата стигне до нейната си кутийка с бижуто. Тутакси му пресеквам вдъхновението, като му обясних, че да извинява, ама този кодош си е типична мъжка простотия и сега точно не е времето да го причинява на жена си. Момчето е читаво и веднага се съгласява. Ще го формирам, викам си, като истински готин мъж, защото всички жени възпитават по нещо в мъжете, не са само майките и съпругите. От опит го знам. И вече се виждам как Бог ще ме пусне в Рая, щото съм благотворила възпитание към чужд мъж.

Вечерта си лягам и си правя ретроспекция на деня, усмихвам се заради неговия подарък и ми мина една мисъл, той дали ще смогне да устои на изкушението да се похвали какви ги е свършил (тук да се прочете два пъти, защото затуй го пиша това)…защото за един мъж да купи прекрасния подарък на жена си е направо повод за напиване, не заради цената, а заради улучването на червената точка в играта на Дартс. Житейският Дартс. И този, който е на отбори – мъже и жени.

Сутринта идвам на работа.  Колегата също. Обаче един обран откъм емоции, прилежен, спокоен, седи и си пише писмата.

Е тук ми се включва интуицийката, дето за нея идеше реч в началото. Провокирам го и както ще се разбере в края на тази история, успешна ми е била провокацията:

„Абе, колега, знаеш ли, домъчня ми, че те изкритикувах за бъзика с кутийките. Може да вземеш миксера и да го сложиш под елхата на Коледа, и тя да се „изненада“, ама ти после ще извадиш колието, и ще стане яко.“

Той поглежда виновничко и вика:

„А, аз не можах да се стърпя. Подарих й го вчера. Ми трудно ми беше да го държа до Коледа“

Ами…сега чакаме всички Рождеството!

Плажът

Менюто в нейния ресторант е синьо, разнообразно и съобразено с настроението.
Ресторантът също. И не се намира отзад на плажа, тъй като там конкуренцията е клише, а отпред пред кърпата на мама.
Ресторантът се казва „Мокрият Мати“. Кръсти го на огромното плюшено хъски, което беше играчката хвърлена от мама и тати, на леда, на последното й състезание. Мама и тати – Мати.
Менюто в ресторанта е задължително за двама, защото на морето се води поне един приятел, с който говорите под вода, плувате до шамандурата, която сами закотвяте на прибоя (защото татко й бил казал да не плува с мама навътре и до шамандурата), и който приятел не се сърди ако поливате нагорещената му кожа с мокра вода от бара.
Уточнихме вече, че барът е до морето и морето е до бара, защото това е песента на Вълдобрев и Обичайните заподозрени, която се върти нонстоп на свирукане с уста или с цяло гърло на припева.
И да довършим за менюто, че само се разсейваме с някой, който тича през заведението и пищи „мокри морето, не мен“.
Тук е мястото да предупредя, че се плаща предварително с два реда бели зъби, защото ви ги избиват, когато сте по-високи от децата, а те скачат без предупреждение на прииждащата вълна и ви улучват из отдолу.
Та:

Салата от кафяви водорасли, с малко пръчки за разкош и поръсена със сух пясък.
Супа от зелени водорасли с протеинови щипалки, вместо крутони (стига с тоя хляб на плажа).
Нервозни кюфтета, защото сте с деца на море (едно ваше и хиляди чужди, все тая на кого са) и всички са щастливо щъкащи из заведението без дрес код.
Миди по морски, защото сте на море, нали?!
Десертът е кадаиф от косите на русалка, който се яде бавно, на вятър и с тризъбец на Нептун.
Чай „Черно море“, защото това е черен чай. И морето също.
В кафето има камъчета и вие не мрънкате, защото е лято и сте на море. И без друго не пиете кафе, тя това много добре го знае.
След обилен обяд задължително се влиза в морето, защото нали затова сте на море и може да си правите каквото поискате, и защото и морето така прави – каквото си поиска, защото си има ресторант, в който се чувства в свои води.
Добре дошли и може никога да не си тръгвате

Из мемоарите на Бележка Чайкова

Чувал ли си сарказма на чайките. И продължителното им надвикване. Шумни. Всяка за себе си. Несъобразителни. Много важно, че е рано и още спиш.
Захласват се от смях и полупрегракнало степенуват гърления вокал – хуа хуа хуа хуа, като на края затихват постепенно, сякаш шрифтът се смалява до последното дребничко „хуа а а“. Почти не става тихо, защото има продължение от разказа на една чайка, взела думата и напрегнато споделя какво е видяла вчера на кея, и аверите й, които се заслушали, кацнали по покривите на далечни квартали на морското градче, прихват в хор „хуа хуа хуа хуа“. Ама друга не разбрала нещо и подкарва с въпросителна интонация. И тогава от къщата вляво й се дообяснява: „х у у а а“ и тази, вече схванала случката – „а а а а х у а х а а“!
И все имат мнение, и на всяко насрещно включване се хилосват като стари, но запазили дух, рибари. Все смешното намират. А смехът им е неравномерено джазов и по морски тютюнев. Тъпчат лулите си с водорасли и се заливат пак и пак, и пак. Толко истории за разказване. И дузина смехове. Различни. И карикатурни. Осмиващи и описателни с редуването само на х, у, а.
Из мемоарите на „Бележка Чайкова“

Елисаветини

​Нали я знаеш Ирина от нашия клас, онова, чувствителното момиче, което все плаче. Много се срамува и плаче за всичко. Днес се разплака, че не успя да хване топката, докато играхме на народна. Казах й „абе ти не можеш ли да си контролираш тялото и да не пускаш сълзи за всяко нещо?“, а тя ми каза , че не знае как се прави това. Обещах й да й стана треньор по контрол на тяло. Имаме доста работа сега.

Аз не мога да ви разбера големите, като почнете да се чудите как да обясните, че Дядо Коледа не съществува. Ами той не съществува. Не се вижда. Умрял е отдавна. Обаче всяка Коледа виждаме Духа му. То е като да умре баба ти, ама ти си я обичаш. Какво толкова?!

Сваля се Pinterest на телефон:

– какво е фемале, мале, кустом?

– жена, мъж, и не знам кво.

– сериозно ли големите питате такива неща?! …Така сега да си избера интересите: Травел, наил, фоод енд дринк, оф, къде има арт работи да си ги лайквам…какво е „наме йор фърст борд“…ми ще си я кръстя „Красотата на целия живот“…оф, де не взема да стана кифла, а?!

Той, Емил (от Льоняберя), всъщност не прави бели. Като някой учен е. Ама баща му е прост човек и не разбира тия работи…

– Ети, забравила си ученическата си карта на масата.

– Не ми трябва. Знам си личните данни наизуст, така че и в безсъзнание ако ме приемат в Пирогов, да си ги кажа.

Дефиниции

%d1%80%d0%b0%d1%8f
Приятелство е:
Да си изпуснеш кофата за боклук в големия контейнер, а малката Рая от циганската къща да ти каже:
„Искаш ли да вляза вътре и да ти я извадя?“

Наследство е:
Рая: „като падне боклук до боклука го хвърлям вътре. Аз го правя! Както ти ми казваше.

Мъка е:
Рая: „…мъчна съм. Сестра ми живее при баба ми вече. Аз я изненадвах, а тя ме лъжеше само. Исках да ме изненадва и тя…ама се набихме. И на теб ли ти е мъчно за дъщеря ти?

Спасение е:
„Ела седни до мен и пусни дъщеря ти да я погледаме как се пързаля. Много е красотна. Аз обичам красотното.“

Спокойствие е:
„Татко ми подари тая книжка за Исус. Аз зная колко ученици е имал: 12. Така казва татко, ама целия свят са му учениците…“

 

Залезно

%d0%b5%d1%82%d0%b8-%d0%b8-%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be
Седя пред теб, море и попивам пръските, които ми изпращаш по вятъра.
Разстилаш щедро вълни и надипляш пяна по тях, сякаш подготвяш сценичния костюм на всяка една за партито довечера.
Слънцето зад мен осветява песъчинките, които вилнеят из прибоя и като пайети ги обшива – блясък по блясък.
Прииждаш към мен. Като малко дете. Закачаш босите ми нозе. Бързаш да поръбиш края на свенливото ни приятелството. За миг. И сега ми е самотно…До другата вълна.
Не се плаши, моля те! Приеми моята възхита от неравните тигели, които оставяш в душата ми – сякаш мога да нося воали от тази одежда.
Теглиш ме с хипнотичен шум.
Влизам да те облека за тази вечер…
Морето вдишва. Поема дълбоко вълните си. После ги издишва дълго навън. По няколко. Със затихване. Понякога хлипа едва, едва. Друг път прилага спокойни йогийски техники. А често диша тежко, особено в края на всеки сезон.
Може би показва на всеки от нас как да се справяме със себе си – най-неспокойният вълнолом…

 

Тишината отвътре

Вървя към подводните, зелени, люшкащи се пасища.

Овчарче на пасажи риби.

Берач на шелчета и раковини.
Тялото ми гъвкаво обтекаемо, преодолява с лекота водния стрийминг. Лесно овладява аеродинамиката. Затова помагат и плавници. Мисля си за суперкавитацията. Възприемам нови усещания и възможности за активност.
Ръцете ми са до тялото. Задавам ускорение с рамене. Редувам движението им, като закърнели предни перки. Тези двигателни феерии възбуждат, унасят и ме губят. Най-вече в себе си.
Събуждат спомен за обитавани пространства, дълбоко под познатия ми сегашен ареал.

У дома съм и тук, долу. Навсякъде съм у дома. Умея го.

Усмихвам се и усещам гумата в устата си.
Приплъзвам се по снижението на континенталния шелф, следвам го до ръба на бездната. Оставам отгоре, все пак съм с шнорхел. Мисля си: „ами ако отгоре кацне някоя чайка“.

С двеста завивам към скалите. Там съм добре дошла да си поиграя с бебетата рибки. Безопасно дълбоко е за мен и тях. Стрелкат се. Показват ми скривалища, арки от морска салата, дишащи актинии и бързо ме водят до подводните пътеки, образувани от каменни урви, покрити с неоново зелена трева. Порести гъби дишат и ме засмукват с пулсациите си, за миг забравям да поемам моя си въздух. Подводният свят омайва с нещо. Търся химията, която просмуква през незащитените ми сетива, която ме наркоманизира и изтрива следите по пътя обратно към здравия разум. Ако искам да оживея, трябва да придърпам егоизма си. С диафрагмен ритъм. Иначе ще приема най-красивата смърт…

Втори ден живот под водата. В бездната. Плувам сред гигантски медузи, даже посмях да пипна една по „главата“. Покрай мен се стрелкат риби и всеки път, когато се озовавам срещу тях, се разцепват и ме обграждат, а после ме отминават.

Научих да се гмуркам с шнорхела в дълбочините, поемам въздух, тръбата се пълни и плавам спокойно надолу, докато ушите ми сигнализират за налягането, тогава не се паникьосвам, а си казвам, че мога да издържа и то спира да боли, оставам още време долу и чувам водата. Говори със странен и дълбок сонар.

Досущ като в „Междузвездни войни“, срещам метеорити от мехурчета, които свистят около маската.

Озовавам се толкова навътре от брега, че под мен вече не се вижда нищо, само слънчевите откоси ми се сменят ту отляво, ту отдясно, тогава съм сама и разчитам на себе си, не е страшно…

Плувах до съседната лагуна. Излязох на прилежащия й плаж, а там имаше хора. Беше смешно – излизам от водата и съм непозната за тамошното плажно общество.

Буквално се пльоснах на пясъка и лежах, докато събера сили да преплувам цялото разстояние, обратно.

Сменям кадри от подводните царства. Има плитчини и с корем усещам повея на кадифени водорасли. Косите ми се реят и се оплитат в морските треви, бързам да видя пак драматичните разломи, подводните реки и разместените каменни пластове.  Толкова е красиво и бавно…

Долу нямаш разум, долу е светът на подсъзнанието и ако си позволиш да го виждаш, преодоляваш светлинни години от себе си…а после разказваш, разказваш…

Лична истина № 1

Сънувах, че пиша книга. Беше поредната. Изписвах молитви на ръка. Молитвите бяха мои, бяха моето ковано желязо, което изграждаше последователно моста ми към себе си. Но събирайки ги в книговезие, си давах сметка, че мога да продавам молитви на хора, които вървят в мъглата на мислите си. 
По началната страница имаше пясък, а когато го издухвах, отдолу се разкриваше името на автора: Религиана Църквичка…
 
Една от илюстрациите вътре беше на малка католическа църква, гледана от далече. Бях я запълнила с черен туш, с цел да се привлече вниманието на читателя върху цялата й форма – форма на сгънати пръсти и само показалец, който сочи нагоре, така щото ако хората от селцето бяха в нужда и искаха да разберат къде им е Бога сега, то киршето да им сочи посоката. От страниците миришеше на отминало време…
 
Моментната проекция на личната ми истината е, че днес куполът на църквата трябва да сочи навътре. Нещо като нишка, свръзка, мост и това да е  мостът към същността на човек.
И първата Божия заповед би означавала да нямам друг Бог освен Бог в мен. Първо Аз, след като съм изградила стабилна връзката със себе си, после всеки друг – родител, дете, партньор, приятел, политик, кумир и който и да е…
Заповедите стават лесни за изпълнение, когато пораснеш 🙂
Kirche auf Skateboard

момичето и чайките

​Rjeka, Croaria е родното им място – просторният дом на чайките, които кацат върху кирпичени покриви и пеперуди, които кацат върху чайките. Пеперудите красиво черни с червени кръгове от нежен прашец. Чайките после си киснат крачолите в реката, която се влива в залива, преодоляват устременото й течение и отлитат за нови закачки.

И ето, обръщам се, изглед по уличка с нанагорнище и същите чайки, кацат долу, стоят на нисък старт и като усетят тътена на прииждащите мотопеди и коли се надбягват с тях до върха на кръстовището, а после шумно се смеят на техническите несъвършенства на човешкия свят.    

По крайморската улица се движат трамваи, а навътре, в градчето, където в полуразрушени индустриални сгради са поникнали високи кипариси и палми, тъкмо под изсечените скали, преминава къс влак, но и той не заслужава страхопочитанието на огромните птици. Надминават го и заглушават ритъма на траверсите. Единствено вятърът и разбиването на вълните разтварят този шум в безвремието.

Резиденциите на първа линия са положили хоросановите си предници на прибоя. Проядени дървени капандури, полуотворени, полупропускат слънчевите забежки на морския повей в стаите с високи тавани. Терасите, обковани с елегантни извивки на патиносано желязо често издуват прозрачни воали на балдахини и завеси.  Надолу, до първите вълни криволичат полуразрушени стъпала, а отстрани, стърчат по две охраняващи колони. 

Адриатическият архитектурен изказ на това градче напомня сънищата ми в последно време – метафоричен сюрреализъм. Държи дълго и забавя реакциите ми през целия ден. Романтична разруха.

Протягам мигли да обходя целият натюрморт тази сутрин, докато градчето пада на талази във водата, стоя и го изживявам с въздишка, с айрян и люспички бюрек по устните…

Франкфурт на Баба ти

Значи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш. Ей на, сега, обади ми се преди час и…

Източник: Франкфурт на Баба ти

In memoriam за дядо Христо

20160423_132559.jpg

13 април.

Денят носи спомен за празнично настроение, за обаждане по телефона, от тези с шайбите, на дядо Христо, в Бяла Слатина, с пожелания за живот и здраве и задължително, накрая „целувам те, деди“!

Дядо бил потомствен адвокат. Чичо му се казвал Съйно Тонков Манавски и  бил изтъкнат юрист, признат в цялата Белослатинска околия. Девети септември го сварва като кмет на Бяла Слатина. Същият ден го задържат и през 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт  чрез разстрел. Името на  този роднина  е  издълбано  на мемориалните плочи пред НДК.
Жельо Желев и Петър Стоянов обявяват 1 февруари за ден на преклонение пред съдбата на всички злочести души от онова време.

Четейки характеристиката на баба, писана от отечественофронтовската организация в Бяла Слатина: “..съпругът Христо произхожда от кулашко семейство, бил е легионер и чичо му е ликвидиран от Народния съд.”

Дядо завършва право през 1938 г. Започва адвокатската си практика в родния град. Сянката на чичо му – Съйно Тонев, обаче, преследва неговата дейност през целия му трудов стаж. Неговата характеристика започвала с клеймото: “Мълчалив, но заклет враг на народната власт”. Нещо  повече, когато голямата му дъщеря, моя леля, изявила желание да следва кинорежисура в Москва, градският партиен комитет изпраща следното мнение: “Белослатинската общественост ще бъде безкрайно възмутена, ако дъщерята на Христо Тонев отиде  да учи в  СССР”.
Не отива! …

На 9 септември 1944 г. дядо е мобилизиран и на самият  ден за кратко е военен комендант на гр. Враца. Предава властта на Иван Тодоров – Горуня.

От 31 март 1948 г., съгласно чл. 59 от ЗА ( Закон за адвокатите ), Христо Тонев е заличен като адвокат. За да издържа семейството си – има 4 деца, той отива да балира слама в с. Две могили, Русенско. Цели осем години !…

Заличаването на дядо ми от списъка на адвокатите и лишаването му от право да упражнява професията си има репресивен характер.

Христо Тонев е възстановен като адвокат на 07.08.1956 г. Започва от „нулата”.  Утвърждава се като един от водещите адвокати в Бяла Слатина. Гордееше се, че се е  „ издигнал ” до член на профкомитета на адвокатското сдружение, което за него беше голямо признание, имайки предвид родствената му връзка с „разстрелян народен враг”.

След  демократичните промени, дядо пише молба до Председателя на централната комисия по закона за гражданска и политическа реабилитация, да му се отговори, дали е репресиран от тоталитарната власт. Вълнуващо е последното изречение от молбата му:  „Вашето мнение за мен ще бъде морално удовлетворение ”

Недко Добрилов – първи зам. министър на правосъдието на Република България, пише собственоръчно върху молбата : „Съгласно чл. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на Вас се признава, че сте били политически репресиран”.

Наследниците на дядо предявяват искане за изплащане на еднократно обезщетение, съгласно закона за изменение и допълнение на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица ( ДВ, бр. 12 от 2004 г.)

Със Заповед № РЛ – 004 / 08.03.2006 г. на Областен управител на София, е отказано искането на наследниците. Последните обжалват, но Върховния  административен съд уважава оспорването на областния управител.

Дядо днес не е между нас. Често приживе споделяше, че не се е сбъднала мечтата му някое негово дете или внуче да поеме по неговия адвокатски път.

Така и не успях да му кажа, че мечтите винаги се сбъдват, но времето им на сбъдване си е лична магия – вече има една правнучка – дипломиран и практикуващ юрист, на път са още потомци…

Тост за Джоналд

„Джонаааалд, Джонааалд, къде си? Аха, ето къде си бил. Мама ли те сложи там?!.

Виж, Джоналд, днес е последният ден на мисията ми в гипс. Не се сърди, но днес ще се разделим. Аз не обичам вълнени чорапи. Слагах  те върху гипса, защото никой друг чорап не ставаше. Не е много вежливо да ти говоря това, но не искам да те лъжа. И все пак ти беше един очарователен вълнен чорап, Джоналд. Никога не се сприятели с гипса, но той и без друго е много твърд и не става за игра. Днес ще го нарисувам, да е поне цветен, докато умира.

Освен това, ти никога не се мръщеше, когато те носех сам, а на другия крак слагах друг тънък и цветен чорап, който обичах. Бяхте различни, но това не те дразнеше.

О, Джоналд, ти си един обратен чорап, все си обърнат, но ми стана симпатичен, защото дори ти дадох бонбон от месо и ти не гъкна и си остана истински вълнен чорап, дори когато те изпраха. Направи ми добро впечатление, когато мама ме хвана да си правя пируети върху гипса, тогава те натисках да си мълчиш и ти си мълча с мен, докато мина карането.

Хаха, сега спомняш ли си  това тъпо токче, което ми монтираха на петата. Ти, като истински приятел ми се надупчи, за да мога да оставям следи по паркета с токчето, които приличаха на усмивки. Нищо, че пак си го отнесохме.

Искам да ти благодаря, защото беше с мен, въпреки, че не исках.

Много си топъл и ми се налагаше по-често да дишам, а това не ми беше удобно, защото ми пречеше да говоря.

Беше с мен и на балета на лед, въпреки, че се срамувах от теб. Дори не ми се сърди, когато ти нищо не виждаше, защото трябваше да те държа отдолу, а моите очи виждаха всичко, но скъпи ми Джоналд, нали разбираш майка ми, която щеше да ми се кара, ако те бях качила на парапета на балкона, да гледаш с мен. Нищо не изпусна тогава, този балет беше лигав и никой нищо сериозно не направи, освен да се плъзга по леда и някъде да подскочи.

…тук си помълчаваме заедно и виждам в конците ти сълзичка, но ето на това място големите викат „Наздраве“!

О, Джоналд, благодаря ти!“

Моят първи, смел, луд, мъничко финансов и много гръцки опит

 

Йорго

Вчерашният ден ми достави новината за смъртта на Йорго. Съпругата му Елс ми каза. Тръгнал си е заедно с лятото, малко след рождения си ден. Погребали го в Неос Мармарас, там където преди много години се заселили родителите му, идващи от турското градче Мармари и основали своето ново място на гръцка територия. Свещта на гроба му още не е угаснала. Така каза. Някой я пали до ден днешен.

Той – капитанът на кораб, който през всичките си години съзнателен живот, всяка вечер се е будел от картината на единствения си кошмар – моряците му  загиват, а той не е успява да отвори люка, за да ги спаси…След време слиза на един нидерландски бряг и се влюбва в синеоката Елс, която обслужвала  парите му, зад гишето на банков офис…Предложил да й даде името си Диамандидис и тя го приела. После стопанисвали семейния си хотел в сърцето на новия мраморен град, докато едно лято не споделили на приятел, че имат нужда от момиче, което да им помага в хотелските работи. И ето ме – на път за там, сама, млада и без пари, но с много желание да се докажа, че ме има, че мога да допринеса с нещо за семейството си и че мога да се изваждам сама от тъгата си.

Пристигнах следобяд. Наум разговарях много, на всякакви езици. Наяве ми трябваха няколко минути в чуждоезична среда, за да схвана, че не знам много повече от „найс ту мит ю“.

На другата сутрин започнах с измитането на шумките пред хотелчето, пръскането с вода, поливането на цветята с маркуч, приеманенто на гости, настаняването по стаите, почистването на освободените такива.

Оказа се, че когато аз имах работа Йорго не седеше на едно място. Винаги правеше нещо – подрязваше наровите храсти и олеандрите в градината, бършеше мушамите по масичките на верандите, поправяше пералнята, измиташе терасите, ако не съм успяла да го направя, зареждаше хладилниците по стаите с плодове за „добре дошли“. Така спонтанно ми съобщи, че няма да ми вика Гери, а  Беба. Каза, че си имам прекрасно име, производно на неговото, но ме има като дете и ще ми казва Беба.

Нямаше как да знае, че това обръщение ми беше сантимент от детството, когато така ме наричаха роднините ми. И в този момент ми послужи като знак, да се успокоя за престоя си в непознатия дом и земя.

Близо три месеца работих. Имах задължения, имах и права. Имах работодатели, имах и приятели в тяхно лице. Докато имаше работа, работехме заедно, после пак така заедно играехме домино с триъгълни плочки, с Елс ходехме на плаж, чак до залез слънце, вечер често на таверна или просто вечеряхме заедно на верандата, на семейния им апартамент. Бързо разбрах от съседите, че Диамандидис не се държат така с момичетата, които идват да им работят всяко лято – момичетата си имали статут на работнички и никоя до сега не е удостоявана с честта да е толкова близо до Йорго и Елс. С няколко думи – бяха ме обикнали и споделяха с мен дните си.

Учех гръцкия през оскъдния си английски и за щастие през повечето си руски език, тъй като Елс се оказа преподавател по гръцки и руски в Холандия и имаше трилингуален учебник – идеален за мен, защото все пак имах късмет да знам какво е  цыпленок още от детската  градина. („Пиленце“, за който е роден десетина години след моето поколение). Почнах да зная повечко от „nice to meet you“.

Йорго ми измайстори кораб за синовете ми. Изпълни корпуса му с бетон, за да могат да го пускат по вода, без да се обръща. Постави гръцкото и българското знаме едно до друго, за да е ясно, че корабът ще плава под приятелски флаг. Научи ме да пея „Gia panta mazi“ (Завинаги заедно). Тази песен стана символ на приятелството ни.

Покрай цялата морска романтика и безгрижни работни дни, получавах и пари. Не бяха много, но бяха достатъчно. Бяха дадени с лекота и зачитане на труда ми. Разходвах за μπουγάτσα (гръцка крем пита с канела и пудра захар), за плодове и гризини, както и да се обаждам от близкия автомат на семейството си, за да чуя гласовете им, след което се прибирах разревана.

Йорго купуваше често прясна ципура и лефер от рибарите на кея, вечер я приготвяше и ми казваше, че понякога е хубаво да се яде и хубава храна, освен на Елс буламачите с босилек и розмарин. Смигване.

Казваше ми, че парите не са да ги пазиш и да им трепериш, сакън да не свършат, нито са да се пилеят. Те, като всяко дете искат внимание и грижа.

„Можеш да ги яздиш като Св. Георги коня си – да ги сръчкваш със стремената и да следиш на къде отиват“. Тогава ме сръчкваше в ребрата и казваше „ето така“.

„Когато се налага можеш и коня си да смениш, щом твоят не те води никъде“;

„Да харчиш, колкото можеш, а не колкото искаш“;

„Да помниш, че децата са на първо място, но не трябва да се глезят с пари, а с ласки; И играйте си на труд, така бързо ще свикнат, че родителят стои по-високо и се уважава, както е с работодателя. После като порастат ще разберат, че могат достойно да застанат от другата страна“; „Отдолу  – нагоре, трябва, никога обратно“!!!

„А ти, Беба, знам защо си тук, но тук не е твоето място. Ще дойдеш другата година с децата си и съпруга си като гости, не да работиш, а на море, на почивка. Много си крехка и нежна, че да оправяш стаите на хотела ми. Имаш акъл в главата. Трябва да преценяваш кой труд ще те заведе като вълна до брега, не на всяка цена, но на добра цена. Аз ще те помня, защото си добро дете и освен да помагаш, дойде и ми даде настроение и жизненост“.

Когато ме изпрати на гарата с кораба под ръка, Йорго ми каза: „Не давай всичките пари на семейството си. Дал съм ти отгоре, защото заслужи повече от уговореното. Запази тази част и нека са твоя начален капитал. Научи се да спестяваш. Един ден като станат други времената, ще можеш да си купиш земя тук и ще си пеем „Gia panta mazi“ в таверната на Янис.

От тогава минаха почти 15 години. С децата и съпруга ходихме няколко пъти при Елс и Йорго Диамандидис на гости, на почивка, изпращахме познати и приятели, или просто се чувахме по телефона.

Йорго си е тръгнал с последното лято.

Тогава, някъде, аз тръгнах да ходя всяка сутрин на работа, пеш, от кв. Овча купел до центъра, за да не харча излишно, пък и за здраве, и добро настроение. Мислех, че е по неволя, пък то Йорго ме е сръчквал отгоре да го правя.

Синовете изкараха първите си пари – кой с работа, кой за награда от спечелено състезание.

С дъщеря ми си играем на труд и й плащам стотинки за миенето на чиниите, спестяваме за нов несесер.

Започнахме да харчим колкото можем, а не колкото ни се иска.

И най-важното обръщаме внимание на парите си, следим къде ги оставяме и за какво ги даваме, а не ги харчим просто. И, да! Имаме достатъчно!

P.I.P,  Йорго!

Gia panta mazi – Завинаги заедно