В кръг

„…Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали — напои хубаво майката земя…“

Деца, от кого е това? Ченко, ти не знаеш, не казвай нищо, моля ти се!

Майка ни като изпадне в лирическо отклонение, присяда до прозореца, с цигара в ръка, издиша струя дим, напред и нагоре, като източва шия.

Казвам й, че е любимият Елин Пелин, тя, обаче е цар на управлението на двайсе теми наведнъж, почнала е да мисли за други неща, не разбира какво и защо казвам и ми вика „глупости!“, „Ченко, пи ли си хапчетата?“ Спуска се от местенцето, като варан на плячка и удря през ръка баща ми, който посяга към последното парче диня в кастрона.

„Ей, ако не съм аз, два пъти да си умрял“, вика майка ми.

Аз пак казвам, че онова пасажче е от Елин Пелин, от „На браздата“, обаче разговорът вече така се е изместил, че изгубвам воля за спор.
Брат ми „абе, Гере, спокойно, аз като не знам от кой е, пак същия ефект“

Майка ни обсъжда вече световни работи.
Виж, ако й кажеш, че татко яде хляб под масата, ще се включи с интерактивен репортаж от тоалетната, ще притича, като в движение ще си закопчае дънките и ще отбележи тъчдаун или ловко ще спаси бисквитата от схватка с баща ми, само не го е карала да плюе вече сдъвканото, но му намила на главата.

С брат ми се хилим, тия два дни си захлупваме главите с ръце на масата, а тя „как не ви е срам, бе, вие борили ли сте се някога за живот на мъж“.
Оттам още повече смях.


Ей така се случи, та се събрахме четиримата – брат ми и нашите родители. И без красивите ни продължения, поехме на път вчера: София – Бяла Слатина – проходът Троян – Кърнаре – Розино – Клисура (София).

Бяхме на гробища на родителите на мама, после бързахме да премостим (това от мама го чух) балкана през Беклемето и да оставим свещички на последния дом на родителите на тате. Накрая пренощувахме в Клисура, на брат ми в къщата за отдих. Та оттук ги спомням тия два дена.
По пътя много се смяхме.

Мама и татко се запознали преди повече от половин век. Слушала съм историята на запознанството им и все пак акъл не ми побира как баща ми, който е от подбалкана срещнал северозападната си приятелка – огън и лед на едно място, ами и нас сега ни има. Но нейсе.

В Бяла Слатина, в къщата на Климентина и Христо Тоневи -баба вечно се жалваше в общината на градчето, че не може комшията, чичо Пеци, да гледа пуйки и биволици в центъра на градчето, тамън зад Културния дом. Баба беше активист и председател на клуба на пенсионерите. И като захапеше някоя кауза, се бореше с нокти и зъби.
Като видяхме къщата, отдавна продадена на други хора, ахнахме.
Да е казвал някой, някога на баба, че в центъра на Бяла Слатина, не биволица и пуйка ще има, ами 10 еленчета, овце, петли и кокошки, екзотична порода свине, още по-екзотични фазани – златен и сребърен, няколко чифта пауни, че и бял, лебед – черен, папагали – огромни и шарени, канарчетата – в кафез на няколко етажа, като в блок, баба ми щеше да се е гътнала още преди това.

Човекът беше решил да посади и отгледа една мечта, неговата детска мечта, баш в центъра, зад културата на баба ми.

Като отидохме на гробищата, всички си траехме. Баба да не разбере, че…

После като тръгнахме през Попишко шосе, видяхме черен щъркел. Ние, нали  почти всички сме Черневи, татко се казва Черньо, ръгнахме с телефони да го снимаме, този, различния. Щъркелът.
Само аз ли видях, че като си разпери крилете и литна, корпуса на тялото му отдолу имаше малко бяло?!
Тъй е то, у всекиго черен има и по нещо бяло, ама малцина, го виждат.

После спряхме гладни на Чомаковци, ядохме кебапчета в хлебче, а един младеж ни се похвали с какво се прехранва, като ни чу, че се тюхкаме компанията, от нищетата на държавата ни.
Извади една кофа и виждаме съдържанието й.
Човек, над 5 кг трюфели. И кучета имал. Специална порода. Три.

После объркахме пътя и вместо за Луковит, тръгнахме на ляво. В Реселец нямаше кого да попитаме. До местната църквица, на пейка отпред, седи едно момче, нещо като че болно, ръкомаха безмълвно, на другия край на пейката седи женица. Като че и на нея й имаше нещо. Сякаш поглед нямаше. Като ги питахме за пътя, те кръстосаха ръце и посочиха всеки своя път.

Все едно де, върнахме се с колата и наслуки поехме в търсената посока.
Четох на наште статията за онова момче Jake Porter, която беше отразена в блога на един българин Иво. Момчето с генетичното заболяване, което, обединило два отбора по американски футбол. Че всички разединени по света е на път да обедини с историята си.

статията на Иво

Преходът Троян – Кърнаре ми е любим. Може би защото ми се случва веднъж на 20 години. Горе на билото, спряхме, татко ни купи по едно бурканче  с изкуство. Изкуство е да редиш различни видове сурови ядки на катове в буркан с мед. Благина. Балканска. И здраве.
Преваляхме балкана. Откриха ни се южните склонове на планината. Горе беше мъгла. И почваше да превалява. А на слизане, отпред – два тъмни склона, от двете страни на взора. Приличаха на бедра на закръглена девойка, стиснали помежду тях си, триъгълно парче земя, огряно от слънцето с прорасли жита. 

От радиото се лееше именно Адел. Аз по-подходящо съвпадение на момент, пейзаж, певица и песента й „…I set fire to the rain…“, не бях преживявала.
Минахме през Розино, селото на татковите родители Геновева и Ганчо. И на чичо Минчо.

о, чиче, я разкажи

Къщатата ни там, отдавна не е наша. Даже градината й беше прилежно и модерно оформена. Миришеше, не на любимата ми миризма на дърдонки, а на ухание от някой град, което новите й обитатели носеха, най-вероятно със себе си.
Отправихме се до гробищата и там. Те са подредени и поддържани. Всички гробове са посипани с шишарки и са на дебела сянка. Спокойно ми беше. Плевихме, чистихме, поцъкахме си с език що баба и дядо бяха полегнали в гробовете на техните родители, а не заедно, ама минало.
Вдигам глава, три важни за отбелязване пункта има в Розино – комина на розоварната, купола на църквата и ракетния корпус на минарето, на джамията. 

Труд, поминък и вяра.

Мюфтията тъкмо извисяваше глас над всички розови масиви, а в това време и последния ми сантимент от тази земя се чу – влакът София – Бургас разтресе свирка през ръждивите траверси.

В това време почна тежко да вали. Изморени от пътешествието, се изнесохме към селищното място, в съседство. 

Клисура. Най-чистият град в България. Във всяко отношение.
Къщата на брат ми.

Седнахме вечерта на маса, в двора. А този двор е в двора на родилния дом, в който баща ни някога се беше родил.
Когато брат ми е купувал земята тук, хич не е знаел това. Татко ни като разбра тогава, плака от изненада и умиление. Построи нов дом.

Гугутките от Бяла Слатина, знойните жеги, режимът на баба ми там и всичките тези сензитивни артефакти от селцето на татко ми, отдавна бяха моите опорни точки за справяне с тревожността през живота ми.
Дори на запис, звуковете ми действаха оздравително.

Майка ми е друга работа. Тя е молитва, ред и контрол. Над живота на всички ни, обаче най-много над баща ми.
Тя така разбира живота.

Татко използва суматохата от нашия смях, спора с мама и развива бясна скорост като изпояжда всички парченца сирене от чиниите ни.

Вика на брат ми: „Климе, татковата, кой ти слага плочките тук“ и сочи едно място до пенджурето. „Тоя, дето ги е слагал, си е оставил ръцете, може ли такова нещо, тц, тц, тц“

Брат ми се отбранява: „ми, ще си го оправя, бе тате“.

Баща ми построи къщата на бате, обаче да го изненада, не го пита к’во, що, и как. Той, татко си е такъв. Изненадва от свое име, със свои средства, ама не пита „искаш ли“. А после брат ми си направи ремонт на къщата и смени това, онова. Та татко да му намери кусури, за това беше целият разговор.

Сега всичките четирима, седим на масата. Напрежението и излишната пара вече послегнаха.
Седим, гледаме се на каре, вали дъжд, освен да се усмихнем, нищо друго не остана…

Тръгваме към София. Обратно към децата и любимите ни. Да затворим кръга.

Усмивка 208 см

29 юни. Петровден. Сутринта имам уговорка с Антонина да я чакам на метрото и да потегляме по задачи. Чаках я поне 10 минути.
Мина ми през ума една картина, отреди години, когато я чаках по същия начин и тя не дойде. А трябваше да вършим двете работа, в екип, съвместно със столични полицаи. Тогава ми се наложи да представлявам сама нашата институция, но за сметка на това се запознах с един дълъг 208 см. полицай Веско Господинов, наборче.

Ама усмихнат, ама сърцат, ама шегаджия, отворен и предразполагаше към ефективна колаборация.

Помислям си го, ей така. А Антонина още не идва…

После две, три усмивки се разляха по лицето ми, че така и така чаках, та се сетих за Веско. Егати човека. Честно. Огромен, респектиращ, а честен и чист…то през него струи.

Предната вечер ми писа на вайбъра, да ме пита как съм изкарала на морето. Разправях му за гмурканията, той ми се усмихваше с някакви емотикони, уговорихме се да се видим, че имал нещо да пита, пожелахме си лека нощ.

Станахме си приятели покрай работата и всеобщите ни проверки. Учехме заедно и правото, с него и Елена. Помагахме си с лекции, учебници. Сега му пазя учебниците за държавните изпити, че на него му предстои да завършва…

Винаги му звъня при нужда – Веско, моля те прати екип, че тук едни не искат да ни се легитимират…Веско, моля те, би ли проверил еди коя си фирма, че не можем да съберем информация, а мамят граждани…Веско, моля те, би ли ми помогнал с информация за спортните отбори в Канада, искам да заминавам с детето там…Веско, моля те, помогни, че на баща ми му откраднаха колата…Веско, може ли да ни помогнеш, че с Елена ни трябва подпис за един стаж…Веско, Веско, Веско…

И Веско звъни, държи в течение, говори, връща обаждания, ама няма през нощта, няма не може…

Скоро имахме среща по работа и той ми разправя за едно производство, как хвърлил усилия, ама как тук – капан, там – спънка, обаче ще намерел начин той, всичко щяло да се оправи един ден в тая държава, то не може само неразбории…

Тогава, по време на служебния обяд, си помислих „абе може ли човек да е такъв идеалист“…после си викам, тия, явно, дето са спортисти, те са такива – чисти, играят честно и чисто…Душа камбана…Баскетболист от аматьорската лига. Навремето е градил спортна кариера, после станал полицай, а още по-после в ДАНС беше служител…

На всяка среща разказваше за любимия си баскетбол. Очите му искряха. А като каза, че големият му син вече учи и тренира в Белград – и болката, и радостта в очите му видях. И онова умилително мъжкарско: „на тати гордостта“, пък щял да поеме болката и заради жена си, че на нея щял да липсва Веско младши…

„Гери, а ти как си, ми кажи, нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, за всичко“ и

„Пак ти казвам, аз съм с теб, бе човек, ще оправим работата“

И ей го, сега, пак е петък. Една седмица след Петровден. Приятел ми каза, че Веско е участвал на мач, с неговия отбор, по време на турнир на Националната аматьорска лига по баскетбол на Петровден, паднал е на терена и е починал.

Не повярвах. Нищо не ми стана. Не се разплаках, не прехапах устни. Една усмивка видях само пред себе си. Нямаше как да е вярно.

Обадих се на Елена, помолих я да звънне на телефоните му. Аз не смеех, да не би да не ми вдигне…

В новините от онзи ден видях, че е вярно. Станало е късно вечерта, на мач. Искал е от титулярния фотограф да го снима, че е бил с кецове на „Цървена звезда“, подарени от сина му. Часове преди това 15 годишното му момче е подписало официален договор със сърбите, а Веско е искал да играе последен мач, за да предаде достойно щафетата на сина си.

Почтена и съвсем бащинска постъпка!

Изключителен ритуал на приемственост между двамата, като баща и син, и като спортисти!

Усмихнах се.

Бил е на любимото си място, където цял живот е играел посветено, с цяла душа и сърце…явно второто се е свършило, физически.

После друг приятел ми каза „не пиши нищо, това си е между вас било, кого ще го интересува, ако не го е познавал лично“.

Пиша. Мисля в обратно повествование. Така. Да си спомня за една чиста душа. Идеалист в среда, в която идеалисти почти няма. Имало е. Били са с един в повече.

Не може хората да не знаят, че такъв човек е имало тук, сред нас. Обикновен. Открит. Чист. Светла душа и идеалист да бори неправдата…

Весо, приятелю, усмихвам се и се радвам, че познавам душата ти, тя е вечна…

 

Любовна акваристика

Два дена морето е все още тюркоазено. 

Днес, най-после е синьо. 

Нюанси са, но определят цвета на настроението за свободно гмуркане.

Нямаше да се разберем с този фитопланктон. Размъти му главата на нашето море.

Или той, или ние.
Сутрин, две диги под къщичката ни, оставяме БГ радио с Фанданго и постиламе синьозелени хавлии, в тон с педикюра ми, а аз почвам да нервнича. Не ми се е отдавало да лежа и да гледам плажа. Искам всичко отблизо. И по много, и наведнъж.

Искаш ли да се разходим?
Ама ще ме държиш за малкия пръст, така няма да срещаш морски чудовища.
Той ме заведе в дълбокото на лагуната Мечата дупка. И ме пазеше от моите страхове. Миналото лято ги нямах, но тогава нямах и планове как да продължа напред. Сега имам посока и сонар, с който мога да чувам любовта. 

Плувахме рамо до рамо, понякога плавник до плавник, а друг път само с хватка на два пръста. Понякога аз избързвах, друг път той ме теглеше.
Плъзгахме се по подводните поляни, които вееха своите треви на водния вятър.
Разбишквахме морски храсти с плавници и с ръце си пробивахме път през клоните им. Проблясваха изгубени люспи, нанизи със седеф чертаеха начало и край на приказки за нимфи, бързаха крапове, поклащаха се рапани. Колонии от раковини ограждаха различни терасовидни паркове и градини.
Нивата на земята под повърхността са белег за нейната своенравност, но и за желанието й да допуска водата до себе си. Крайбрежната земя и морето си взаимодействат споделено и с лекота, бавно, и никога не прекъсват връзката си. Морето е състояние и има собствена нервна система. Земята е красота, с моменти  на истерия…

А ние ли?! Ние си правехме знаци под водата. Някои означаваха „виж, там“, други: „поемай въздух, отиваме долу“.
Хубаво е някой да те пази, да не си удариш главата в камък, понеже ти си зяпнал нещо далече в тъмното.
И под водата е смешно. Звуците се чуват с вътрешните ни органи. Можеш и да пееш. Пасажи рибки бързо заемат първите редове на подводната сцена, но и бързо разбират, че няма да слушат ария, а насечен дъбстеп от шнорхел. То, да дишаш ли, да пееш ли…изчезват, а с резките завои, които правят организирано, направо ти се подиграват. Ти пък им викаш, че са бебешори, защото докато ти се мотаеха в ръцете, не бяха по-големи от една фаланга пръст. Ама както и да е. Търся си пак партньорското внимание. С два плясъка на плавниците съм при него. Не скучае, прави китово салто и се разтваря от удоволствие в дълбините на морския разлом. О, така ли?! Чакай да ти покажа до колко издържам вече на динамична апнея. Още малко и ще ме търсиш при баща ми, Нептун.
Пак смях. И подводно тра ла ла.
По едно време и двамата виждаме неговото потънало съкровище – голям съндък, попаднал в капана на рибарска мрежа, килнат между стените на подводни пещери. Тъкмо снощи в рибарската ни хижичка, на твърдия матрак го обсъждахме страстно и лигаво. Накрая той мечтаеше в просъница да намери своя потънал кораб, ама не тоя, дето всеки го е виждал край Созопол, а негов си, неоткрит. После в тишината чувах само клепачите му и вече беше сутрин..
Ама се разсейвам. Водата мъкне спомени зад мен или ми ги изресва от косите, сякаш с вълшебен гребен.

Правиме ли го?!
Доближаваме съндъка, оглеждаме и с един поглед се разбираме, че е непотребна пиратска вещ. Без жълтици. Самият съндък е съкровището. Видя ли, вече го видя твоя кораб.

Сега ще ми гледаш плавниците отзад.
Усмивки с маска, усмивки до ушите, вретено под неговото тяло, със спуснати коси, подводен флирт и нежност до дъно. И целуването е възможно, само е малко иначе. Докосваш шнорхела си до неговия, а можеш да го направиш и истинско, въпрос на смелост.
После той бяга, бягаш и ти.

Колко лесно е да изчезнеш под водата… Виждате се след няколко морски часа, ти, завряла седефени миди в банския си, той носи подарък – миди, в ръка. Пак подводен смях.
После си правите състезание до кърпите на плажа, печелите и двамата, и солта на капчиците вода по телата ви е повод за последната ви любов с език. Или предпоследната, защото децата на филипинката – Матео и Еси (навярно от Есмералда), ви гледат с широко отворени очи – нямаше ви, а изведнъж излязохте от водата и телата ви разказват история за мъжа и жената, в които някой ден ще се превърнат и те…

Два конеца оплетени по странен начин

Деница ми разказа днес за Радена, нейна позната от родния й край. За малко да изтърва историята покрай ушите си, защото два гълъба стремглаво се снижаваха и щяха да пикират почти на главата ми. Много вероятно и те да бързаха да крадат слънце по обяд, че тогава е най-топло или са искали да чуят историята.

Историята за Радена, която си пишела с младеж от Америка. И от писмо на писмо, се влюбила. Най-вече в образите, които се появявали измежду редовете и закачливо й обещавали да я чакат на края на изречението, току до точката. Даже го виждала почти. Мяркал се с голям хамбургер в ръка и превъртал едни ключове на пръста, докато я чакал, а тя си оправяла буклите пред витрината на някакъв винтидж кафе магазин.

Да, да, той тъкмо написал как всеки ден излиза с тъмно синия си суитчер за малко навън. Значи тъмно синьото му е любимия цвят. То пък и на нея й станал любим цвят. И за шапката споменал веднъж, в едни скоби, значи и шапка носи. Може да е с козирката отзад. По американски. И обича да излиза. За малко, но всеки ден. Прекрасно, усмихвала се Радена. То и без друго има да се учи, да се домакинства. В Америка всички са заети, за малко само да излизаш – може.

Не било минало много време от началото на комуникацията им, когато съвсем близо до една пролет, момичето решило да изпрати на американския си другар, заедно с писмо и нещичко от нея – за спомен, за кадем, от привързаност.

Докато летяло писмото, сто ангели играли нестинарски танц по въглените от очите й. Пеперуди пърхали и посипвали оскъдния си прашец по кожата й. Въздухът свистял в плитките на косите й през деня, а вечер вълнуващо издишал и разпилявал същите тези коси на водопади по раменете й. Сърцето й тупкало в рок енд рол ритъм. Даже пола с тюлена подплата си направила, като на момичетата от 50 те в Америка. И почнала да я прищипва в талията, за да изпъква горната част на тялото й. Ами като ще се жени за американец, ще му покаже всичките си красоти. Походката й дори се изменила от вяла към припряна,  оставяйки посланиe за всеки, който я задявал:  „вече съм заета“.

Откъде знам ли?! Представих си я.

Очаквала Радена отговор от Америка.

И той дошъл. От същия адрес, до който адресирала нейните пликове, които винаги целувала на изпроводяк. Само че този път писмото било съставено от 20 листа. А думите били напечатани върху хартията. Категорично точни удари на пишеща машина. И сложни. За някакъв правилник ставало въпрос. Член тоя, член оня, думички като „против“ и „съгласно“. И как ръководството на институцията я уведомява, че няма да предаде нещото, изпратено от нея с писмо, което „представлява два конеца – червен и бял, оплетени по странен начин“, защото предметът представлявал комбинация от забранени вещи за достъп до подопечните лица на затвора в Стейтсвил, Чикаго, Илинойс.

…Оттогава, всяка година по туй време на годината, Радена оплита бели и червени конци, най-вероятно по странен начин, и ги продава, заедно с българския й мъж, пред общината на родното й градче…

За Рождество

И за женската интуиция в днешно време:

Колегата ми чака бебе. Не той де. Ама и той.

И целият ни офис също. Защото като му звънне телефонът и работата спира.Повдигаме поглед над компютрите като сурикати, обаче като чуем, че си говори с трудовото ни аташе в Лондон, въздишаме и работата продължава.

Та тия дни излизаме по проверки и той споделя как иска да вземе подарък на съпругата си, но се чувства объркан от това, че желае да й е лесно в домакинската работа (от миксер имала нужда), ама пък нали то така не се правело (чело е момчето).

Поставям се на мястото на бременната му половинка и си мисля как бих се възрадвала на нещо лично, ефирно и лъскаво, което да ми стои като етикет „обичана и скъпа, признателен съм ти и се покланям пред това, с което ще ме дариш“ – нещото, от което винаги съм имала нужда, признавам. И не че не съм получавала хубави подаръци, но нали знаете „аз луната й свалям, тя вика: Е, нямаше ли друг цвят“. Някак си, в годините на съвместно съществуване, поради поведенческа незрялост така и не оценявах гледната точка на моя съпруг относно подаръците…после и да оцених, си остана една горчивина в неговото гърло, но така се пише класика. Маркес ще ме подкрепи.

И така, проектирайки собствените си липси, реших, че ще е добра идея и замъкнах колегата  по ювелирните магазини, да избира като истински мъж, щото иначе миксера под елхата щеше да се помни доде станат баба и дядо.

Сам се ориентира към една приказно изработена висулка с лика на Богородица с младенеца, избра й подходящо синджирче и се прибираме, а той подскача, не видимо, но тези неща се усещат. Поне всяка жена хваща тези микродвижения с огромни амплитуди с фината си сензорика. Ама буквално припрян като дете, което има в себе си такава огромна тайна по Коледа, че му е трудно да я побере.

Хем му се радвам, че реши тази дилема с подаръка, защото знам какво е за един мъж да се чуди и мае (де да знам, откъде знам), знам и каква огромна усмивка и що окситоцин ще се разлее, и дано спомогне за лекото раждане на момичето му. Амин!

Та вървим си и той ми споделя идеята си, да вземел няколко кутии, огромна, по-малко огромна и така няколко, които да се поставят една в друга, докато любимата стигне до нейната си кутийка с бижуто. Тутакси му пресеквам вдъхновението, като му обясних, че да извинява, ама този кодош си е типична мъжка простотия и сега точно не е времето да го причинява на жена си. Момчето е читаво и веднага се съгласява. Ще го формирам, викам си, като истински готин мъж, защото всички жени възпитават по нещо в мъжете, не са само майките и съпругите. От опит го знам. И вече се виждам как Бог ще ме пусне в Рая, щото съм благотворила възпитание към чужд мъж.

Вечерта си лягам и си правя ретроспекция на деня, усмихвам се заради неговия подарък и ми мина една мисъл, той дали ще смогне да устои на изкушението да се похвали какви ги е свършил (тук да се прочете два пъти, защото затуй го пиша това)…защото за един мъж да купи прекрасния подарък на жена си е направо повод за напиване, не заради цената, а заради улучването на червената точка в играта на Дартс. Житейският Дартс. И този, който е на отбори – мъже и жени.

Сутринта идвам на работа.  Колегата също. Обаче един обран откъм емоции, прилежен, спокоен, седи и си пише писмата.

Е тук ми се включва интуицийката, дето за нея идеше реч в началото. Провокирам го и както ще се разбере в края на тази история, успешна ми е била провокацията:

„Абе, колега, знаеш ли, домъчня ми, че те изкритикувах за бъзика с кутийките. Може да вземеш миксера и да го сложиш под елхата на Коледа, и тя да се „изненада“, ама ти после ще извадиш колието, и ще стане яко.“

Той поглежда виновничко и вика:

„А, аз не можах да се стърпя. Подарих й го вчера. Ми трудно ми беше да го държа до Коледа“

Ами…сега чакаме всички Рождеството!

Плажът

Менюто в нейния ресторант е синьо, разнообразно и съобразено с настроението.
Ресторантът също. И не се намира отзад на плажа, тъй като там конкуренцията е клише, а отпред пред кърпата на мама.
Ресторантът се казва „Мокрият Мати“. Кръсти го на огромното плюшено хъски, което беше играчката хвърлена от мама и тати, на леда, на последното й състезание. Мама и тати – Мати.
Менюто в ресторанта е задължително за двама, защото на морето се води поне един приятел, с който говорите под вода, плувате до шамандурата, която сами закотвяте на прибоя (защото татко й бил казал да не плува с мама навътре и до шамандурата), и който приятел не се сърди ако поливате нагорещената му кожа с мокра вода от бара.
Уточнихме вече, че барът е до морето и морето е до бара, защото това е песента на Вълдобрев и Обичайните заподозрени, която се върти нонстоп на свирукане с уста или с цяло гърло на припева.
И да довършим за менюто, че само се разсейваме с някой, който тича през заведението и пищи „мокри морето, не мен“.
Тук е мястото да предупредя, че се плаща предварително с два реда бели зъби, защото ви ги избиват, когато сте по-високи от децата, а те скачат без предупреждение на прииждащата вълна и ви улучват из отдолу.
Та:

Салата от кафяви водорасли, с малко пръчки за разкош и поръсена със сух пясък.
Супа от зелени водорасли с протеинови щипалки, вместо крутони (стига с тоя хляб на плажа).
Нервозни кюфтета, защото сте с деца на море (едно ваше и хиляди чужди, все тая на кого са) и всички са щастливо щъкащи из заведението без дрес код.
Миди по морски, защото сте на море, нали?!
Десертът е кадаиф от косите на русалка, който се яде бавно, на вятър и с тризъбец на Нептун.
Чай „Черно море“, защото това е черен чай. И морето също.
В кафето има камъчета и вие не мрънкате, защото е лято и сте на море. И без друго не пиете кафе, тя това много добре го знае.
След обилен обяд задължително се влиза в морето, защото нали затова сте на море и може да си правите каквото поискате, и защото и морето така прави – каквото си поиска, защото си има ресторант, в който се чувства в свои води.
Добре дошли и може никога да не си тръгвате

Из мемоарите на Бележка Чайкова

Чувал ли си сарказма на чайките. И продължителното им надвикване. Шумни. Всяка за себе си. Несъобразителни. Много важно, че е рано и още спиш.
Захласват се от смях и полупрегракнало степенуват гърления вокал – хуа хуа хуа хуа, като на края затихват постепенно, сякаш шрифтът се смалява до последното дребничко „хуа а а“. Почти не става тихо, защото има продължение от разказа на една чайка, взела думата и напрегнато споделя какво е видяла вчера на кея, и аверите й, които се заслушали, кацнали по покривите на далечни квартали на морското градче, прихват в хор „хуа хуа хуа хуа“. Ама друга не разбрала нещо и подкарва с въпросителна интонация. И тогава от къщата вляво й се дообяснява: „х у у а а“ и тази, вече схванала случката – „а а а а х у а х а а“!
И все имат мнение, и на всяко насрещно включване се хилосват като стари, но запазили дух, рибари. Все смешното намират. А смехът им е неравномерено джазов и по морски тютюнев. Тъпчат лулите си с водорасли и се заливат пак и пак, и пак. Толко истории за разказване. И дузина смехове. Различни. И карикатурни. Осмиващи и описателни с редуването само на х, у, а.
Из мемоарите на „Бележка Чайкова“

Елисаветини

​Нали я знаеш Ирина от нашия клас, онова, чувствителното момиче, което все плаче. Много се срамува и плаче за всичко. Днес се разплака, че не успя да хване топката, докато играхме на народна. Казах й „абе ти не можеш ли да си контролираш тялото и да не пускаш сълзи за всяко нещо?“, а тя ми каза , че не знае как се прави това. Обещах й да й стана треньор по контрол на тяло. Имаме доста работа сега.

Аз не мога да ви разбера големите, като почнете да се чудите как да обясните, че Дядо Коледа не съществува. Ами той не съществува. Не се вижда. Умрял е отдавна. Обаче всяка Коледа виждаме Духа му. То е като да умре баба ти, ама ти си я обичаш. Какво толкова?!

Сваля се Pinterest на телефон:

– какво е фемале, мале, кустом?

– жена, мъж, и не знам кво.

– сериозно ли големите питате такива неща?! …Така сега да си избера интересите: Травел, наил, фоод енд дринк, оф, къде има арт работи да си ги лайквам…какво е „наме йор фърст борд“…ми ще си я кръстя „Красотата на целия живот“…оф, де не взема да стана кифла, а?!

Той, Емил (от Льоняберя), всъщност не прави бели. Като някой учен е. Ама баща му е прост човек и не разбира тия работи…

– Ети, забравила си ученическата си карта на масата.

– Не ми трябва. Знам си личните данни наизуст, така че и в безсъзнание ако ме приемат в Пирогов, да си ги кажа.

Дефиниции

%d1%80%d0%b0%d1%8f
Приятелство е:
Да си изпуснеш кофата за боклук в големия контейнер, а малката Рая от циганската къща да ти каже:
„Искаш ли да вляза вътре и да ти я извадя?“

Наследство е:
Рая: „като падне боклук до боклука го хвърлям вътре. Аз го правя! Както ти ми казваше.

Мъка е:
Рая: „…мъчна съм. Сестра ми живее при баба ми вече. Аз я изненадвах, а тя ме лъжеше само. Исках да ме изненадва и тя…ама се набихме. И на теб ли ти е мъчно за дъщеря ти?

Спасение е:
„Ела седни до мен и пусни дъщеря ти да я погледаме как се пързаля. Много е красотна. Аз обичам красотното.“

Спокойствие е:
„Татко ми подари тая книжка за Исус. Аз зная колко ученици е имал: 12. Така казва татко, ама целия свят са му учениците…“

 

Залезно

%d0%b5%d1%82%d0%b8-%d0%b8-%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be
Седя пред теб, море и попивам пръските, които ми изпращаш по вятъра.
Разстилаш щедро вълни и надипляш пяна по тях, сякаш подготвяш сценичния костюм на всяка една за партито довечера.
Слънцето зад мен осветява песъчинките, които вилнеят из прибоя и като пайети ги обшива – блясък по блясък.
Прииждаш към мен. Като малко дете. Закачаш босите ми нозе. Бързаш да поръбиш края на свенливото ни приятелството. За миг. И сега ми е самотно…До другата вълна.
Не се плаши, моля те! Приеми моята възхита от неравните тигели, които оставяш в душата ми – сякаш мога да нося воали от тази одежда.
Теглиш ме с хипнотичен шум.
Влизам да те облека за тази вечер…
Морето вдишва. Поема дълбоко вълните си. После ги издишва дълго навън. По няколко. Със затихване. Понякога хлипа едва, едва. Друг път прилага спокойни йогийски техники. А често диша тежко, особено в края на всеки сезон.
Може би показва на всеки от нас как да се справяме със себе си – най-неспокойният вълнолом…

 

Тишината отвътре

Вървя към тях. Подводни, зелени, и люшкащи се пасища.

Овчарче на пасажи риби.

Берач на шелчета и раковини.
Тялото ми гъвкаво обтекаемо, преодолява с лекота водния стрийминг. Лесно овладява аеродинамиката. Затова помагат и плавници. Мисля си за суперкавитацията. Възприемам нови усещания и възможности за активност.
Ръцете ми са до тялото. Задавам ускорение с рамене. Редувам движението им, като закърнели предни перки. Тези двигателни феерии възбуждат, унасят и ме губят. Най-вече в себе си.
Събуждат спомен за обитавани пространства, дълбоко под познатия ми сегашен ареал.

У дома съм и тук, долу. Навсякъде съм у дома. Умея го.

Усмихвам се и усещам гумата в устата си.
Приплъзвам се по снижението на континенталния шелф, следвам го до ръба на бездната. Оставам отгоре, все пак съм с шнорхел. Мисля си: „ами ако отгоре кацне някоя чайка“.

С двеста завивам към скалите. Там съм добре дошла да си поиграя с бебетата рибки. Безопасно дълбоко е за мен и тях. Стрелкат се. Показват ми скривалища, арки от морска салата, дишащи актинии и бързо ме водят до подводните пътеки, образувани от каменни урви, покрити с неоново зелена трева. Порести гъби дишат и ме засмукват с пулсациите си, за миг забравям да поемам моя си въздух. Подводният свят омайва с нещо. Търся химията, която просмуква през незащитените ми сетива, която ме наркоманизира и изтрива следите по пътя обратно към здравия разум. Ако искам да оживея, трябва да придърпам егоизма си. С диафрагмен ритъм. Иначе ще приема най-красивата смърт…

Втори ден живот под водата. В бездната. Плувам сред гигантски медузи, даже посмях да пипна една по „главата“. Покрай мен се стрелкат риби и всеки път, когато се озовавам срещу тях, се разцепват и ме обграждат, а после ме отминават.

Научих да се гмуркам с шнорхела в дълбочините, поемам въздух, тръбата се пълни и плавам спокойно надолу, докато ушите ми сигнализират за налягането, тогава не се паникьосвам, а си казвам, че мога да издържа и то спира да боли, оставам още време долу и чувам водата. Говори със странен и дълбок сонар.

Досущ като в „Междузвездни войни“, срещам метеорити от мехурчета, които свистят около маската.

Озовавам се толкова навътре от брега, че под мен вече не се вижда нищо, само слънчевите откоси ми се сменят ту отляво, ту отдясно, тогава съм сама и разчитам на себе си, не е страшно…

Плувах до съседната лагуна. Излязох на прилежащия й плаж, а там имаше хора. Беше смешно – излизам от водата и съм непозната за тамошното плажно общество.

Буквално се пльоснах на пясъка и лежах, докато събера сили да преплувам цялото разстояние, обратно.

Сменям кадри от подводните царства. Има плитчини и с корем усещам повея на кадифени водорасли. Косите ми се реят и се оплитат в морските треви, бързам да видя пак драматичните разломи, подводните реки и разместените каменни пластове.  Толкова е красиво и бавно…

Долу нямаш разум, долу е светът на подсъзнанието и ако си позволиш да го виждаш, преодоляваш светлинни години от себе си…а после разказваш, разказваш…

Лична истина № 1

Сънувах, че пиша книга. Беше поредната. Изписвах молитви на ръка. Молитвите бяха мои, бяха моето ковано желязо, което изграждаше последователно моста ми към себе си. Но събирайки ги в книговезие, си давах сметка, че мога да продавам молитви на хора, които вървят в мъглата на мислите си. 
По началната страница имаше пясък, а когато го издухвах, отдолу се разкриваше името на автора: Религиана Църквичка…
 
Една от илюстрациите вътре беше на малка католическа църква, гледана от далече. Бях я запълнила с черен туш, с цел да се привлече вниманието на читателя върху цялата й форма – форма на сгънати пръсти и само показалец, който сочи нагоре, така щото ако хората от селцето бяха в нужда и искаха да разберат къде им е Бога сега, то киршето да им сочи посоката. От страниците миришеше на отминало време…
 
Моментната проекция на личната ми истината е, че днес куполът на църквата трябва да сочи навътре. Нещо като нишка, свръзка, мост и това да е  мостът към същността на човек.
И първата Божия заповед би означавала да нямам друг Бог освен Бог в мен. Първо Аз, след като съм изградила стабилна връзката със себе си, после всеки друг – родител, дете, партньор, приятел, политик, кумир и който и да е…
Заповедите стават лесни за изпълнение, когато пораснеш 🙂
Kirche auf Skateboard

момичето и чайките

​Rjeka, Croaria е родното им място – просторният дом на чайките, които кацат върху кирпичени покриви и пеперуди, които кацат върху чайките. Пеперудите красиво черни с червени кръгове от нежен прашец. Чайките после си киснат крачолите в реката, която се влива в залива, преодоляват устременото й течение и отлитат за нови закачки.

И ето, обръщам се, изглед по уличка с нанагорнище и същите чайки, кацат долу, стоят на нисък старт и като усетят тътена на прииждащите мотопеди и коли се надбягват с тях до върха на кръстовището, а после шумно се смеят на техническите несъвършенства на човешкия свят.    

По крайморската улица се движат трамваи, а навътре, в градчето, където в полуразрушени индустриални сгради са поникнали високи кипариси и палми, тъкмо под изсечените скали, преминава къс влак, но и той не заслужава страхопочитанието на огромните птици. Надминават го и заглушават ритъма на траверсите. Единствено вятърът и разбиването на вълните разтварят този шум в безвремието.

Резиденциите на първа линия са положили хоросановите си предници на прибоя. Проядени дървени капандури, полуотворени, полупропускат слънчевите забежки на морския повей в стаите с високи тавани. Терасите, обковани с елегантни извивки на патиносано желязо често издуват прозрачни воали на балдахини и завеси.  Надолу, до първите вълни криволичат полуразрушени стъпала, а отстрани, стърчат по две охраняващи колони. 

Адриатическият архитектурен изказ на това градче напомня сънищата ми в последно време – метафоричен сюрреализъм. Държи дълго и забавя реакциите ми през целия ден. Романтична разруха.

Протягам мигли да обходя целият натюрморт тази сутрин, докато градчето пада на талази във водата, стоя и го изживявам с въздишка, с айрян и люспички бюрек по устните…

Франкфурт на Баба ти

Значи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш. Ей на, сега, обади ми се преди час и…

Източник: Франкфурт на Баба ти

In memoriam за дядо Христо

20160423_132559.jpg

13 април.

Денят носи спомен за празнично настроение, за обаждане по телефона, от тези с шайбите, на дядо Христо, в Бяла Слатина, с пожелания за живот и здраве и задължително, накрая „целувам те, деди“!

Дядо бил потомствен адвокат. Чичо му се казвал Съйно Тонков Манавски и  бил изтъкнат юрист, признат в цялата Белослатинска околия. Девети септември го сварва като кмет на Бяла Слатина. Същият ден го задържат и през 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт  чрез разстрел. Името на  този роднина  е  издълбано  на мемориалните плочи пред НДК.
Жельо Желев и Петър Стоянов обявяват 1 февруари за ден на преклонение пред съдбата на всички злочести души от онова време.

Четейки характеристиката на баба, писана от отечественофронтовската организация в Бяла Слатина: “..съпругът Христо произхожда от кулашко семейство, бил е легионер и чичо му е ликвидиран от Народния съд.”

Дядо завършва право през 1938 г. Започва адвокатската си практика в родния град. Сянката на чичо му – Съйно Тонев, обаче, преследва неговата дейност през целия му трудов стаж. Неговата характеристика започвала с клеймото: “Мълчалив, но заклет враг на народната власт”. Нещо  повече, когато голямата му дъщеря, моя леля, изявила желание да следва кинорежисура в Москва, градският партиен комитет изпраща следното мнение: “Белослатинската общественост ще бъде безкрайно възмутена, ако дъщерята на Христо Тонев отиде  да учи в  СССР”.
Не отива! …

На 9 септември 1944 г. дядо е мобилизиран и на самият  ден за кратко е военен комендант на гр. Враца. Предава властта на Иван Тодоров – Горуня.

От 31 март 1948 г., съгласно чл. 59 от ЗА ( Закон за адвокатите ), Христо Тонев е заличен като адвокат. За да издържа семейството си – има 4 деца, той отива да балира слама в с. Две могили, Русенско. Цели осем години !…

Заличаването на дядо ми от списъка на адвокатите и лишаването му от право да упражнява професията си има репресивен характер.

Христо Тонев е възстановен като адвокат на 07.08.1956 г. Започва от „нулата”.  Утвърждава се като един от водещите адвокати в Бяла Слатина. Гордееше се, че се е  „ издигнал ” до член на профкомитета на адвокатското сдружение, което за него беше голямо признание, имайки предвид родствената му връзка с „разстрелян народен враг”.

След  демократичните промени, дядо пише молба до Председателя на централната комисия по закона за гражданска и политическа реабилитация, да му се отговори, дали е репресиран от тоталитарната власт. Вълнуващо е последното изречение от молбата му:  „Вашето мнение за мен ще бъде морално удовлетворение ”

Недко Добрилов – първи зам. министър на правосъдието на Република България, пише собственоръчно върху молбата : „Съгласно чл. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на Вас се признава, че сте били политически репресиран”.

Наследниците на дядо предявяват искане за изплащане на еднократно обезщетение, съгласно закона за изменение и допълнение на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица ( ДВ, бр. 12 от 2004 г.)

Със Заповед № РЛ – 004 / 08.03.2006 г. на Областен управител на София, е отказано искането на наследниците. Последните обжалват, но Върховния  административен съд уважава оспорването на областния управител.

Дядо днес не е между нас. Често приживе споделяше, че не се е сбъднала мечтата му някое негово дете или внуче да поеме по неговия адвокатски път.

Така и не успях да му кажа, че мечтите винаги се сбъдват, но времето им на сбъдване си е лична магия – вече има една правнучка – дипломиран и практикуващ юрист, на път са още потомци…