Ocean of Universe

Водата е втората ми природа.

Всъщност първата. Земните характеристики не са мой тип, но се налага да съм възпитана.

Липсата на умения за гмуркане е като да не познаваш тялото си от кръста надолу. За там са нужни сетива, които гледат навътре и отвъд повърхностните страхове. Освобождаващо е.

Водата има две повърхности. Едната е видяната откъм въздуха. Въздушните течения я пригалват и диплят, както когато обясняваш надълго някоя задача за вълновите функции по телефона и чертаеш с химикалка по тефтерчето. Или пък я навяват и правят на течна пустиня. С водни дюни.
Другата повърхност се вижда отдолу на водата, когато плуваш по гръб с главата отдолу. Опакото на водата е същото, но по-обтекаемо и по-течно.
Водата е двулицева. Може да е най-добрият ти приятел, но може и да те погълне.

Понякога заработва работилницата за вълни. Отвън може да е убийствена, отдолу виждаш устройството й. Прави го красиво и сякаш меси в нощтвите. Вдига течната материя и я удря със сила, да й излезе въздуха и я разстиля чак до брега, като гьозлеме…

Долу може да се живее. Най-важното, че плават клечки от кафяви водорасли, с които можеш да си почистваш зъбите. След улов.

Когато температурата на пластовете вода е по-ниска, повърхностното напрежение на водата расте и по тялото ти остават много балончета. Същите се скатават между бабунките по настръхналата кожа и изглеждаш като обвит с аерофолио. Така, мисля, могат да те транспортират безопасно.

Майка ми няма да издържи много долу. Тя се побърква от неизмито и неизлъскано до камък. Това, да остави сума ти зеленина да се вее по пънкарски, й е извън представите за чистота и ред.
Решено е, ще живея без да ми идва на гости.

Децата ще ги прикоткам. Трябва им само да ме видят екзалтирана и опиянена. Ще мислят, че долу има особен вид наркотик и ще тръгнат с мен, и тримата.
И е вярно. Има. И аз съм водозависима.

Когато плуваш сутрин след изгрев и вечер при залез, т.е., когато настройваш слънчевите лъчи да падат под ъгъл, можеш да създаваш електронна музика под водата. Играеш с лъчите, като ги докосваш, а звуците ги произвеждаш през шнорхела. Жан Мишел Жар правеше същото.

Можеш да се разхождаш далече, навътре „сред природата“, която е само синьо, но в десетки нюанси, а като ти се прииска по-урбанизирана среда, плаваш към бреговите камъни, там е пълно с живот и „градска инфраструктура“. Има дупки, пролуки, площадки, тепета, ниски и високи колони, пътеки и огради.
Не зная как се наименоват тези форми. Понякога много се дразня на липсата на думи. Чувствам се невежа, с амбиции за принадлежност.

Има раци и рачета. Хранят се на улицата като вземат от стената нещо и го пъхат в устата си. Сякаш люпят семки на игрището.
Има риби, често от различни видове. Стрелкат се на пасажи и си говорят, докато се опитваш да се социализираш.
Сега е пълно с бебета, но и тях от малки ги учат.
При всички положения ти трябва гигантско време, за да се адаптираш.
Почти винаги си като другоземец и те отбягват, и обсъждат. Най-хубавото е, че се разбираш със себе си и компанията ти е достатъчна. Божествено е някак си.

Когато си навътре в морето, не е вярно, че няма какво да се види. Съзнанието почва да прожектира филмови кадри, собствена продукция. В тях има чудовища, амфибии и бързи, и яростни към плажните хавлии 😂

После седиш и чакаш някой да ти поиска мотивационно писмо за живот под водата.
Написах го.

-> SEND

Обяснение

Е как да не ти се възхити човек, красавице!
И сега си толкова истинска, и себе си.
Ей сега ми се прави като теб: Високомерна, студена и чиста, никого няма да допусна до кревата си. Само ще надипля завивките, то лудите ги опъват, ще разхвърлям навсякъде гънки и преспи.
С по една четка и само с бяло, и вода ще те имитирам.
А срещна ли стъкло по пътя – родословието ти с дъх на скреж ще донапиша…

По кадър на Стоян Николов

https://www.facebook.com/sstoyan.nikolov

Мокър пейзаж

Водата скача с капките напред и се стича на пунктир.

Прави въздуха на райета, а като бърза, но настоява да падне, рисува извивки по тежката емоция и задрасква хора.
Понякога се спира над подслона ми.
И прави от тишината река.

Сетне художникът прилага техниката акварел и отражение.

Всяка сълза прави ивичка, ивичката прави продължение, но вместо да се върне, всичко свършва на ръба на платното, там долу…

Ако светлината се удря в рефлектора и подарява себе си по много, водата влече и отмива.
Казват – пречистване е.

Когато съм обвързана с живота, очите, чувствата, мислите, са като дъжд по предното стъкло на автомобил.
Няколко минидьоптъра в секунда.
И е буден сън.
Но дори да прочета листовката, пак ще съм смела за страничните му ефекти.

Веднъж да спре този мокър кадър, чистотата на онази непозната картина от възкресение, ще е единствена причина трудно да пожелая пак да се сгъстя до материя.

Но аз обичам да рисувам теб и още…

Ничия

Много приказлив град, с, някак, остри привички. Като северен разказ.
Усмивките му вдигат шум, може би заради многоброя на студентите от цял свят.

Сякаш именно те придават на града психологически профил на хиперактивен, което не плаши, обаче, а коварно привлича.

Пристигаме по нощите, а мястото е в тъмно жълто, водно и с фини отблясъци.

Like an old fairy tale indeed и крейзи анимация едновременно.

Хвърчат колелета.

Подсвиркват си пътници.
Долитат по релсите влакчета.

Стари чугунени лампиони, наредени в шпалир, издават на показ усукани от морския бриз дървета.

Срещата ни, с големия син, е под купола на старата гара, вътре, на сухо. Сега ще го видим. Само да се обърне едно от всички други лица тук.

И…внезапен дъжд във фоайето, и силно сгушване на тримата ни, със сестра му…

Поемаме заедно.
Толкова улици, че по която и да тръгнеш, все си щастлив.

Чадърът ти се обръща.

Почти ураганно.

А синът ми казва „о, това е сухо, мам. Тук имат 11 думи за дъжд“.

Задминава ни стилен черен балтон, стъпил на скейтборд, държи чадър и използва силата на въздуха в този град, за да прелети като регата.

Изостанала, някак да пазя и виждам повече, пред мен вървят моите няколко минус един.

Явно е трудно да ги събирам в една купичка и едни длани вече.

Ще се виждаме на фрагменти.

Синът ми разправя, че това е неговия дом, а сестра му, вкопчила се в него повтаря думи като ехо…

И се уча на тези нови думи, за други домове, уча се да имам децата си и така…
Сякаш съвсем скоро проумявам думата „ничия“.

Грьонинген,

Нидерландия

7.12.2017 г.

Последното лято

Ами…тръгна си.
Скараха се сякаш – то, лятото, старецът и морето. Не се разбра за какво.
Може би, когато баща ми звънна днес да ме попита кога ще се прибирам, че времето се разваляло, пък аз се изсмях, та току що бях излязла от водата, нежна и топла…
Бурята се изви мощно. Понесе пръски, топлина, изгорели от слънцето треви, навътре към сушата, да й ги върне, да я прибере и изтласка към собствената й същност, да я заземи.
Зашлеви лицето ми с косите. Буташе ме и мен навътре към техния скандал. Клатеше дървените стълби, които слизаха към плажа. Гъгнеше, тряскаше и темерутесто разпенваше вълните в собствения им обем.
Носеше всичката тъга и гняв от неслучилата се романтична раздяла.
А тъкмо бавно се изпращахме до голямата скала в морето, на която подводната част беше издялкана остро и забита заплашително, а аз я галех с тяло и плавници, на няколко гмуркания…
Оглеждах колониите от кафяви водорасли, в стволовете на които беше прорасъл пурпурен цвят. Същият се повтаряше по щипките на възрастните раци. По към синьо се беше оцветила стената на една от подводните плочи. Опитах да я пипам с пръсти, но синьото не пускаше мастило и я оставих.
Сякаш някой започваше да зъзне…
Тъкмо днес, плавали до съседния плаж, останали без дъх, бяхме хванати със словесна мрежа от въпроси, от малко момиченце и малко момченце.
Бяхме предизвикали почуда и ни беше позволено да долазим на лакти до пясъка само след като покрихме теста, който почваше с „къде са ти ръцете, дай да ги видя“, „аха, имаш пръсти, колко са“, „какво е това на главата ти“, „как така дишаш с него, нали имаш нос“.
Безпокоеше ме факта, че един ден тези деца трудно ще убедят неверниците, че човешката жена и човешкият мъж са дошли от морето. Та те ги бяха видели с очите си.
И този, последният залез – тежък и с морави отенъци в периферията. Същите като лилавата пошивка по месестото тяло на огромните медузи, които опариха китките ми. Едната инцидентно (след като се опитвах да избутам, за да поиграем). Другата аз я накарах да го стори, за да видя с коя своя част го прави точно. Пък и за да си имам за спомен морски неволи – коприва в морето, ама голяма коприва и парене по десет. Толкова пулсира кожата после.
И накрая набрахме последните смокини, търкулнахме грозде по пропуканата земя в двора, докато една бяла салфетка от масата ни, не се понесе над главите ни като свършек на приказка…
Последното лято, в лилаво и черно.

Нека е тъмно и страшно, тъй по-лесна е раздялата…

Докато мигна да си изяла всичко

Баща ми, милият, направил ми смути от домати, магданоз и сума ти видове сурови ядки, застава зад гърба ми, докато пиша на компютъра, подава ми халбата и стои.
– пий бързо!
– тате, ама не ми стой така до мен, не мога наведнъж да пия всичко.
– ха, ако не те наблюдавам, ще вземеш да изсипеш сока в саксията…

#татевечесъмголямаааа

Старецът и морето

Добра се до плажа. Отнякъде.
Премина го по дължина и по плувки, почти до хълбоците му.
Фигурата му – едра и в същото време хлабава, плещеста и грохотна.
Затътри крака като щеки към морето.
Аз, дето съм луда – съм с блузон до колене, дънки и маратонки.
Емоциите ми са толкова бурни, че да ги срещам с емоциите на морето днес – айде, няма нужда.

Цветовете на времето са в нискочестотния спектър – най-яркото тъмно, маслено, нефтено зелено в слаб контраст на флотилия синьо.

За звуците на деня, също не ми се говори. Ръмжи ми се. А ехото носи тътен и гърмежи.

Старецът, обаче ще влиза във водата. Гледам го.

Погледът му безумен.
Вперен. Неподвижен.
Като че в морето, между онези две скали, които втренчено гледа…ммм, не е че го вика Тя.
Жена, ако е имал въобще, е била вторична необходимост.
Сега на дневен ред, като че го зове най-истинската му същност.
В ямките, под разрошените побелели вежди има нещо съвсем неопитомено и по детски непредпазливо. Точното количество физика на мъж и дете по душа, безрасъдство на младеж и вкостенял инат на възрастен.
И онзи поглед не е, сякаш там, между отломките раздават пенсии.
Нищо не е.
И в същото време е много. Неговото нещо.
И тръгна да си го взима.

Пристъпи навътре. Наведе се. Обля ръцете. Занесе шепи и до свлечените рамене. Приклекна. Намокри дъното на избелелия бански.
После спря. Олюля се.
Както изглеждаше, че има нужда от помощ, тъй нещо в телодвиженията му ме спря и извзе цялото ми любопитство на плажен воайор.

Подходи, не като млад човек, който загребва от прииждащата, агресия на вълните, по корем, пълен напред срещу стихията.

Старчето се извърна и посрещна първата вълна с гръб. Преодоля гребена й, като че изпълняваше овчарски скок. А сетне отпусна корпус по задния й склон и водата го завлече към пазвата на вечността…

Есмералда

Времето днес кич, та дрънка.
Тотална температурна еклектика.
Сняг и гръмотевици.
От 29 на слънце до това, с поло и шал, и ми се пишка от студ.
И идва залез. Ние порим през едни квартални улички и хитро избягваме човекопотока.

Да де, ама по кварталите е истината. Изключителна автентичност. Антропологията тук е раждана.
Кой прегърбен, кой с мускули, коя с екстеншъни, пък и с джапанки… История да пишеш.

Щот слънцето на залез.

В контражур.

Любимата ми сценография.

А насреща, малеее…
Шукарна картина, бате.
И како, много си красива, дай да ти кажа колко деца имаш. Пък те, децата с мен. На снимка, в портмонето, до сърцето.
Като „ти си роза, ти си крем…“

Прелита каруца. С кон. Ма вихрогон. Язди го мангал. В каруцата още четири вида. Не знам дали е правилно да им се викат „индивиди“. Всички бяха различни от нормалното, така че аут-оф-вида.
Ма наиш к’во им беше различното?
Щастието, бате.
Хилеха се. Шумно и шукарно (мноого сладка дума).
А на главите им венци от жълтурчета.
Плътни, с много цвят. Слънцето през тях наднича. И като в картина с руска живопис на Шишкин, зад каруцата воал. И кал. А вихрогонът цвили. И устата ми в захлас:
Смях.
Импулс.
И залез.

Ма булка, бе.
…Открадната…

Пентаграм

Импресия за яке, рокля и кубинки
(или защо всяко момиче трябва да има в гардероба си кожено яке). Пентаграм.

Вървя.
Мятам конска опашка. Досущ като махало, тъкмо в ритъма на крачката ми. Акцентът на кубинките ми е кожена панделка отзад, която си кореспондира с кожата на връхната ми дреха.
Ръце в джобовете и извивката на гръбначния ми стълб – малко вирнат в сакралната му част. От контурите на якето е – видях се в една витрина.
Кожена категоричност и черна дупка за погледи. Вътре аз. Само звукът от катарамите, по свивките на талията ми издават, че съм припряна и дишам учестено. От вниманието, което предизвиквам е.
Не го търся.
Ама като идва на талази, заедно с клаксоните от преминаващите коли, в главата ми трудно се подреждат мисли по женското ми смирение и самодостатъчност.
Сменям визията. Спускам коси.
Два кичура, странични, започват да се веят и образуват юздите на водно конче. Иде ми да ги хвана и да профуча над някое магично езеро. Аз и аз.
Още погледи.
Продължавам да вървя. Този път се събличам и оставам по рокля. Цветя на черен фон и толкова много, колкото има в душата само на момиче. Кройката й е небрежно секси, с припокриване върху едното бедро. Вятърът си знае работата и на всеки повей, ме кара свенливо да прибирам разпилените краища, но платът е нетърпелив и общо взето ръката ми трябва да придържа всичко в ред, докато продължавам да крача. И веднага:
– О, ти ли си била. Здрасти! Бях се загледал…в якето…

Urbanity

В кадър от междублоковото пространство има място за слънчев лъч, две небета – едно истинско и няколко направени от прозорци.
Шумките са двулицеви – веднъж огряни от светлината, а вътрешно настояват да са червени, жълти и още други топли нюанси.
Октомври е дълъг и преходен, тъй го нарекохме с приятели.
И тази утрин го виждам, бавно и с достойнство се повдига от асфалта и потегля.
Незабелязано пък и сякаш нарочно, изтегля нарисуваното одеало. Отвива зимата.
Подава се краче с чорапче…

В страната на дървените обувки

Сън в съня и няма събуждане. Денят почти се размива в нощта. По между им няма рязка граница. Всичко на всичко, имам спомен за много път и не толкова много, за студ и не толкова, за срещи и лица – нося ги като сърце в шепите, което да реанимирам.
Потъвам в пух. Ако като съм изправена ми е тясно, то поне, като лежа – е дълбоко и въздушно. Усещам поне сто приказки от тайнствения север да ме пощипват насам-натам. Нищо да не разбирам и да се завъртам към прозореца, докато мозъчната ми дейност ме следва с минути закъснение. А там и баба Хола тупа сняг от облаците, Питър Пан шушука на Камбанка нецензурни вицове, Гъливер (ох, с тия мънички размери на стаичките тук, разбирам го тоя мъченик) за пореден път прави опит да развърже нишките на съзнанието, Кай си живее с парченцето стъкло в душата, а Герда е спряла пътя си при жената, която разресва косите й. Само Малечка потегля на път по улука, за да върви приказката към следващата страница.
Тук водата има ново проявление. Тя е така тиха, сякаш не среща повърхности и подчинява света само с едно магическо „ни-ко-гааа“…

Вечност

…и от върха на водопада се слиза надолу, почти на серпентина. Толкова е магично, колкото го виждаш, колкото си извлякъл от приказките в детските години и колкото го извиква дъщеря ти. Снимки, снимки, снимки…Тя алчността на сетивата не среща граници, та снимките ли ще го сторят. Но поне удължават момента във времеви порядък, пък и споделяш с други.

Скакавицата е на две нива. И двете мокри. И двете „ах“. Отпред пръските и зад пада на водата, зеленият цвят е мощен, слънчевият лъч – филтриран и играе на въже от дъга.

Дъщеря ти е мокра, обаче мижи, почти в транс.

Обратното изкачване е пълно с пещери. Пеперуди. Попадали орехи и дракави шипки. Дърпат те.

А като стигнеш отново билото, откриваш едни тайнички пътечки, водят към незабележими плетове, криволичат към ръба на скалата, от която се мята водата. И там – ред домати, ред пипер, две-три кокошчици, козле и котка. Баба и дядо. Полукръг от воденично колело, мост и параклис – на върха на водопада…

„…Ние сме Сега Нашите мечти…“

Ева си имаше златна градина, с жълти треви, с две, три, даже четири, смокинови дървета за камуфлаж. Особен тип удобство, когато се чуваха гласове отнякъде. Скриваше очи зад огромните листа и се смееше. Имаше си и розов храст. Съвсем рехав. С красиви, плътни розетки в малинов цвят. Имаше и открит душ, измежду дърветата, като на Тинчето от Васко да Гама от село Рупча. Имаше гледката към лагуната. С побитите огромни скални отломки във водата. Беше западно ориентирана. Лагуната де. Слънцето го играеше съвременен алхимик правеше вечер от водата течен живак. Ева си имаше и приятели, други творения господни – чайки, корморани и двойка гугутки.

Имаше и Него. По цял ден и цяла нощ. Спяха като бебета всеки ден по едно и също време, след няколкото страници от една и съща книга, която тя четеше, а той заспиваше преди нея. Спяха дълбоко. Почти колкото дълбокото на лагуната. Главата на Ева беше пълна с вода, защото много се въртеше на подводните разходки и всяко едно обръщане в люлката на плажа, й костваше бълбукане и ефекта на вълни в камъните. Всичко в нея беше отвято. Придвижваше клепачи едва едва. Пееше песни като ехо. Телодвиженията – ала реещ се феникс в райска градина – всичко сякаш магически реализъм.

И всичко се случваше сякаш за първи път в живота й. Някой през деня им беше обяснявал, че там, където ходят да се гмуркат, имало морски змии. Нищо не ги отказа да ги търсят. Но виждаха само изправени човеци върху дъските си, които по цял ден сякаш ходеха по вода. Някакво модно течение ги влечеше. Като някой, който щеше да се роди след няколко хилядолетия и да ги спаси отново…
Така и не видяха никакъв рептил там долу. Нямаше никакво зло наоколо. Май го бяха преживявали твърде дълго и страхът, и срамът от него, вече се бяха размили. И май пренаписваха историята на света…

Summertime sadnass

Тя е. Видях я. Винаги съм подозирала произхода й. Още, когато като шестмесечно бебе, я потопих и оставих сама под водата, тя направи най-естествените загребвания за метър, два, три.

Също и когато на две годинки реши да покаже на децата, които играеха на прибоя как се плува – без нито един урок тогава.

Днес, едва я пуснахме във водата и тя се изниза от погледа ми. За половин час премина инструкциите по свободно гмуркане, слушаше наполовина, от уважение и при пробното влизане, буквално, ни събра очите с грацията на движенията си, с разпилените половин метрови коси, които осветлените участъци под водата, правеха медно руси, с красивите цветове на банските, които сама си подбра за случая, а краката й, удължени от малиноворозовите плавници, задаваха нежно ускорение.

Улавяше въздуха в шепи и го примамваше под водата, а после се смееше, сякаш през фуния, на стъклените балончета, които се въртяха като разбалансирани панички към повърхността.

На дългата разходка почти до носа на полуострова, само в началото ме държеше за малкия пръст. Като й се откри подземното царство, направи рязък завой, гмурна се в дълбочината, а изплувайки ме погледна като, че искаше да ми каже „къде съм живяла до сега“.

Изучаваше медузите, като хем играеше с пространството около тях, хем с разбиране към неприкосновеността на всички морски обитатели, оставяше просто погледани.

Целуваше рапаните по свенливо прибрания месест крак.

Оглеждаше седефа на мидите, сякаш беше забравила как светлината се плъзга през горните слоеве и ги прави неземно красиви. Да, те и без друго спират да омагьосват погледа, оставиш ли ги на сухо.

Имитираше динамиката на вълните.

Покланяше се на водораслите, които подводните течения принуждаваха да се веят в една и друга посока.

На моменти пак ставаше шумна, като не спираше да говори през шнорхела, цели дълги изречения, които артикулираше успешно, не й пречеше и да кашля във водата, заради хремата.

Нямаше паника, липсваше неадекватност, единствено възторг и любопитство към гмуркането, така чакано и слушано с присвити клепачи.

…когато излизахме от лагуната, ми каза „искам да се върна“ и погледът й побра тъгата на есенен сухоземен провинциалист, а лятото едва й се откриваше през листата на дворната смокиня, в хамака на следобедния сън…

В кръг

„…Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали — напои хубаво майката земя…“

Деца, от кого е това? Ченко, ти не знаеш, не казвай нищо, моля ти се!

Майка ни като изпадне в лирическо отклонение, присяда до прозореца, с цигара в ръка, издиша струя дим, напред и нагоре, като източва шия.

Казвам й, че е любимият Елин Пелин, тя, обаче е цар на управлението на двайсе теми наведнъж, почнала е да мисли за други неща, не разбира какво и защо казвам и ми вика „глупости!“, „Ченко, пи ли си хапчетата?“ Спуска се от местенцето, като варан на плячка и удря през ръка баща ми, който посяга към последното парче диня в кастрона.

„Ей, ако не съм аз, два пъти да си умрял“, вика майка ми.

Аз пак казвам, че онова пасажче е от Елин Пелин, от „На браздата“, обаче разговорът вече така се е изместил, че изгубвам воля за спор.
Брат ми „абе, Гере, спокойно, аз като не знам от кой е, пак същия ефект“

Майка ни обсъжда вече световни работи.
Виж, ако й кажеш, че татко яде хляб под масата, ще се включи с интерактивен репортаж от тоалетната, ще притича, като в движение ще си закопчае дънките и ще отбележи тъчдаун или ловко ще спаси бисквитата от схватка с баща ми, само не го е карала да плюе вече сдъвканото, но му намила на главата.

С брат ми се хилим, тия два дни си захлупваме главите с ръце на масата, а тя „как не ви е срам, бе, вие борили ли сте се някога за живот на мъж“.
Оттам още повече смях.


Ей така се случи, та се събрахме четиримата – брат ми и нашите родители. И без красивите ни продължения, поехме на път вчера: София – Бяла Слатина – проходът Троян – Кърнаре – Розино – Клисура (София).

Бяхме на гробища на родителите на мама, после бързахме да премостим (това от мама го чух) балкана през Беклемето и да оставим свещички на последния дом на родителите на тате. Накрая пренощувахме в Клисура, на брат ми в къщата за отдих. Та оттук ги спомням тия два дена.
По пътя много се смяхме.

Мама и татко се запознали преди повече от половин век. Слушала съм историята на запознанството им и все пак акъл не ми побира как баща ми, който е от подбалкана срещнал северозападната си приятелка – огън и лед на едно място, ами и нас сега ни има. Но нейсе.

В Бяла Слатина, в къщата на Климентина и Христо Тоневи -баба вечно се жалваше в общината на градчето, че не може комшията, чичо Пеци, да гледа пуйки и биволици в центъра на градчето, тамън зад Културния дом. Баба беше активист и председател на клуба на пенсионерите. И като захапеше някоя кауза, се бореше с нокти и зъби.
Като видяхме къщата, отдавна продадена на други хора, ахнахме.
Да е казвал някой, някога на баба, че в центъра на Бяла Слатина, не биволица и пуйка ще има, ами 10 еленчета, овце, петли и кокошки, екзотична порода свине, още по-екзотични фазани – златен и сребърен, няколко чифта пауни, че и бял, лебед – черен, папагали – огромни и шарени, канарчетата – в кафез на няколко етажа, като в блок, баба ми щеше да се е гътнала още преди това.

Човекът беше решил да посади и отгледа една мечта, неговата детска мечта, баш в центъра, зад културата на баба ми.

Като отидохме на гробищата, всички си траехме. Баба да не разбере, че…

После като тръгнахме през Попишко шосе, видяхме черен щъркел. Ние, нали  почти всички сме Черневи, татко се казва Черньо, ръгнахме с телефони да го снимаме, този, различния. Щъркелът.
Само аз ли видях, че като си разпери крилете и литна, корпуса на тялото му отдолу имаше малко бяло?!
Тъй е то, у всекиго черен има и по нещо бяло, ама малцина, го виждат.

После спряхме гладни на Чомаковци, ядохме кебапчета в хлебче, а един младеж ни се похвали с какво се прехранва, като ни чу, че се тюхкаме компанията, от нищетата на държавата ни.
Извади една кофа и виждаме съдържанието й.
Човек, над 5 кг трюфели. И кучета имал. Специална порода. Три.

После объркахме пътя и вместо за Луковит, тръгнахме на ляво. В Реселец нямаше кого да попитаме. До местната църквица, на пейка отпред, седи едно момче, нещо като че болно, ръкомаха безмълвно, на другия край на пейката седи женица. Като че и на нея й имаше нещо. Сякаш поглед нямаше. Като ги питахме за пътя, те кръстосаха ръце и посочиха всеки своя път.

Все едно де, върнахме се с колата и наслуки поехме в търсената посока.
Четох на наште статията за онова момче Jake Porter, която беше отразена в блога на един българин Иво. Момчето с генетичното заболяване, което, обединило два отбора по американски футбол. Че всички разединени по света е на път да обедини с историята си.

статията на Иво

Преходът Троян – Кърнаре ми е любим. Може би защото ми се случва веднъж на 20 години. Горе на билото, спряхме, татко ни купи по едно бурканче  с изкуство. Изкуство е да редиш различни видове сурови ядки на катове в буркан с мед. Благина. Балканска. И здраве.
Преваляхме балкана. Откриха ни се южните склонове на планината. Горе беше мъгла. И почваше да превалява. А на слизане, отпред – два тъмни склона, от двете страни на взора. Приличаха на бедра на закръглена девойка, стиснали помежду тях си, триъгълно парче земя, огряно от слънцето с прорасли жита. 

От радиото се лееше именно Адел. Аз по-подходящо съвпадение на момент, пейзаж, певица и песента й „…I set fire to the rain…“, не бях преживявала.
Минахме през Розино, селото на татковите родители Геновева и Ганчо. И на чичо Минчо.

о, чиче, я разкажи

Къщатата ни там, отдавна не е наша. Даже градината й беше прилежно и модерно оформена. Миришеше, не на любимата ми миризма на дърдонки, а на ухание от някой град, което новите й обитатели носеха, най-вероятно със себе си.
Отправихме се до гробищата и там. Те са подредени и поддържани. Всички гробове са посипани с шишарки и са на дебела сянка. Спокойно ми беше. Плевихме, чистихме, поцъкахме си с език що баба и дядо бяха полегнали в гробовете на техните родители, а не заедно, ама минало.
Вдигам глава, три важни за отбелязване пункта има в Розино – комина на розоварната, купола на църквата и ракетния корпус на минарето, на джамията. 

Труд, поминък и вяра.

Мюфтията тъкмо извисяваше глас над всички розови масиви, а в това време и последния ми сантимент от тази земя се чу – влакът София – Бургас разтресе свирка през ръждивите траверси.

В това време почна тежко да вали. Изморени от пътешествието, се изнесохме към селищното място, в съседство. 

Клисура. Най-чистият град в България. Във всяко отношение.
Къщата на брат ми.

Седнахме вечерта на маса, в двора. А този двор е в двора на родилния дом, в който баща ни някога се беше родил.
Когато брат ми е купувал земята тук, хич не е знаел това. Татко ни като разбра тогава, плака от изненада и умиление. Построи нов дом.

Гугутките от Бяла Слатина, знойните жеги, режимът на баба ми там и всичките тези сензитивни артефакти от селцето на татко ми, отдавна бяха моите опорни точки за справяне с тревожността през живота ми.
Дори на запис, звуковете ми действаха оздравително.

Майка ми е друга работа. Тя е молитва, ред и контрол. Над живота на всички ни, обаче най-много над баща ми.
Тя така разбира живота.

Татко използва суматохата от нашия смях, спора с мама и развива бясна скорост като изпояжда всички парченца сирене от чиниите ни.

Вика на брат ми: „Климе, татковата, кой ти слага плочките тук“ и сочи едно място до пенджурето. „Тоя, дето ги е слагал, си е оставил ръцете, може ли такова нещо, тц, тц, тц“

Брат ми се отбранява: „ми, ще си го оправя, бе тате“.

Баща ми построи къщата на бате, обаче да го изненада, не го пита к’во, що, и как. Той, татко си е такъв. Изненадва от свое име, със свои средства, ама не пита „искаш ли“. А после брат ми си направи ремонт на къщата и смени това, онова. Та татко да му намери кусури, за това беше целият разговор.

Сега всичките четирима, седим на масата. Напрежението и излишната пара вече послегнаха.
Седим, гледаме се на каре, вали дъжд, освен да се усмихнем, нищо друго не остана…

Тръгваме към София. Обратно към децата и любимите ни. Да затворим кръга.