Плажът

Менюто в нейния ресторант е синьо, разнообразно и съобразено с настроението.
Ресторантът също. И не се намира отзад на плажа, тъй като там конкуренцията е клише, а отпред пред кърпата на мама.
Ресторантът се казва „Мокрият Мати“. Кръсти го на огромното плюшено хъски, което беше играчката хвърлена от мама и тати, на леда, на последното й състезание. Мама и тати – Мати.
Менюто в ресторанта е задължително за двама, защото на морето се води поне един приятел, с който говорите под вода, плувате до шамандурата, която сами закотвяте на прибоя (защото татко й бил казал да не плува с мама навътре и до шамандурата), и който приятел не се сърди ако поливате нагорещената му кожа с мокра вода от бара.
Уточнихме вече, че барът е до морето и морето е до бара, защото това е песента на Вълдобрев и Обичайните заподозрени, която се върти нонстоп на свирукане с уста или с цяло гърло на припева.
И да довършим за менюто, че само се разсейваме с някой, който тича през заведението и пищи „мокри морето, не мен“.
Тук е мястото да предупредя, че се плаща предварително с два реда бели зъби, защото ви ги избиват, когато сте по-високи от децата, а те скачат без предупреждение на прииждащата вълна и ви улучват из отдолу.
Та:

Салата от кафяви водорасли, с малко пръчки за разкош и поръсена със сух пясък.
Супа от зелени водорасли с протеинови щипалки, вместо крутони (стига с тоя хляб на плажа).
Нервозни кюфтета, защото сте с деца на море (едно ваше и хиляди чужди, все тая на кого са) и всички са щастливо щъкащи из заведението без дрес код.
Миди по морски, защото сте на море, нали?!
Десертът е кадаиф от косите на русалка, който се яде бавно, на вятър и с тризъбец на Нептун.
Чай „Черно море“, защото това е черен чай. И морето също.
В кафето има камъчета и вие не мрънкате, защото е лято и сте на море. И без друго не пиете кафе, тя това много добре го знае.
След обилен обяд задължително се влиза в морето, защото нали затова сте на море и може да си правите каквото поискате, и защото и морето така прави – каквото си поиска, защото си има ресторант, в който се чувства в свои води.
Добре дошли и може никога да не си тръгвате

Из мемоарите на Бележка Чайкова

Чувал ли си сарказма на чайките. И продължителното им надвикване. Шумни. Всяка за себе си. Несъобразителни. Много важно, че е рано и още спиш.
Захласват се от смях и полупрегракнало степенуват гърления вокал – хуа хуа хуа хуа, като на края затихват постепенно, сякаш шрифтът се смалява до последното дребничко „хуа а а“. Почти не става тихо, защото има продължение от разказа на една чайка, взела думата и напрегнато споделя какво е видяла вчера на кея, и аверите й, които се заслушали, кацнали по покривите на далечни квартали на морското градче, прихват в хор „хуа хуа хуа хуа“. Ама друга не разбрала нещо и подкарва с въпросителна интонация. И тогава от къщата вляво й се дообяснява: „х у у а а“ и тази, вече схванала случката – „а а а а х у а х а а“!
И все имат мнение, и на всяко насрещно включване се хилосват като стари, но запазили дух, рибари. Все смешното намират. А смехът им е неравномерено джазов и по морски тютюнев. Тъпчат лулите си с водорасли и се заливат пак и пак, и пак. Толко истории за разказване. И дузина смехове. Различни. И карикатурни. Осмиващи и описателни с редуването само на х, у, а.
Из мемоарите на „Бележка Чайкова“

Елисаветини

​Нали я знаеш Ирина от нашия клас, онова, чувствителното момиче, което все плаче. Много се срамува и плаче за всичко. Днес се разплака, че не успя да хване топката, докато играхме на народна. Казах й „абе ти не можеш ли да си контролираш тялото и да не пускаш сълзи за всяко нещо?“, а тя ми каза , че не знае как се прави това. Обещах й да й стана треньор по контрол на тяло. Имаме доста работа сега.

Аз не мога да ви разбера големите, като почнете да се чудите как да обясните, че Дядо Коледа не съществува. Ами той не съществува. Не се вижда. Умрял е отдавна. Обаче всяка Коледа виждаме Духа му. То е като да умре баба ти, ама ти си я обичаш. Какво толкова?!

Сваля се Pinterest на телефон:

– какво е фемале, мале, кустом?

– жена, мъж, и не знам кво.

– сериозно ли големите питате такива неща?! …Така сега да си избера интересите: Травел, наил, фоод енд дринк, оф, къде има арт работи да си ги лайквам…какво е „наме йор фърст борд“…ми ще си я кръстя „Красотата на целия живот“…оф, де не взема да стана кифла, а?!

Той, Емил (от Льоняберя), всъщност не прави бели. Като някой учен е. Ама баща му е прост човек и не разбира тия работи…

– Ети, забравила си ученическата си карта на масата.

– Не ми трябва. Знам си личните данни наизуст, така че и в безсъзнание ако ме приемат в Пирогов, да си ги кажа.

Дефиниции

%d1%80%d0%b0%d1%8f
Приятелство е:
Да си изпуснеш кофата за боклук в големия контейнер, а малката Рая от циганската къща да ти каже:
„Искаш ли да вляза вътре и да ти я извадя?“

Наследство е:
Рая: „като падне боклук до боклука го хвърлям вътре. Аз го правя! Както ти ми казваше.

Мъка е:
Рая: „…мъчна съм. Сестра ми живее при баба ми вече. Аз я изненадвах, а тя ме лъжеше само. Исках да ме изненадва и тя…ама се набихме. И на теб ли ти е мъчно за дъщеря ти?

Спасение е:
„Ела седни до мен и пусни дъщеря ти да я погледаме как се пързаля. Много е красотна. Аз обичам красотното.“

Спокойствие е:
„Татко ми подари тая книжка за Исус. Аз зная колко ученици е имал: 12. Така казва татко, ама целия свят са му учениците…“

 

Залезно

%d0%b5%d1%82%d0%b8-%d0%b8-%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be
Седя пред теб, море и попивам пръските, които ми изпращаш по вятъра.
Разстилаш щедро вълни и надипляш пяна по тях, сякаш подготвяш сценичния костюм на всяка една за партито довечера.
Слънцето зад мен осветява песъчинките, които вилнеят из прибоя и като пайети ги обшива – блясък по блясък.
Прииждаш към мен. Като малко дете. Закачаш босите ми нозе. Бързаш да поръбиш края на свенливото ни приятелството. За миг. И сега ми е самотно…До другата вълна.
Не се плаши, моля те! Приеми моята възхита от неравните тигели, които оставяш в душата ми – сякаш мога да нося воали от тази одежда.
Теглиш ме с хипнотичен шум.
Влизам да те облека за тази вечер…
Морето вдишва. Поема дълбоко вълните си. После ги издишва дълго навън. По няколко. Със затихване. Понякога хлипа едва, едва. Друг път прилага спокойни йогийски техники. А често диша тежко, особено в края на всеки сезон.
Може би показва на всеки от нас как да се справяме със себе си – най-неспокойният вълнолом…

 

Тишината отвътре

Вървя към тях. Подводни, зелени, и люшкащи се пасища.

Овчарче на пасажи риби.

Берач на шелчета и раковини.
Тялото ми гъвкаво обтекаемо, преодолява с лекота водния стрийминг. Лесно овладява аеродинамиката. Затова помагат и плавници. Мисля си за суперкавитацията. Възприемам нови усещания и възможности за активност.
Ръцете ми са до тялото. Задавам ускорение с рамене. Редувам движението им, като закърнели предни перки. Тези двигателни феерии възбуждат, унасят и ме губят. Най-вече в себе си.
Събуждат спомен за обитавани пространства, дълбоко под познатия ми сегашен ареал.

У дома съм и тук, долу. Навсякъде съм у дома. Умея го.

Усмихвам се и усещам гумата в устата си.
Приплъзвам се по снижението на континенталния шелф, следвам го до ръба на бездната. Оставам отгоре, все пак съм с шнорхел. Мисля си: „ами ако отгоре кацне някоя чайка“.

С двеста завивам към скалите. Там съм добре дошла да си поиграя с бебетата рибки. Безопасно дълбоко е за мен и тях. Стрелкат се. Показват ми скривалища, арки от морска салата, дишащи актинии и бързо ме водят до подводните пътеки, образувани от каменни урви, покрити с неоново зелена трева. Порести гъби дишат и ме засмукват с пулсациите си, за миг забравям да поемам моя си въздух. Подводният свят омайва с нещо. Търся химията, която просмуква през незащитените ми сетива, която ме наркоманизира и изтрива следите по пътя обратно към здравия разум. Ако искам да оживея, трябва да придърпам егоизма си. С диафрагмен ритъм. Иначе ще приема най-красивата смърт…

Втори ден живот под водата. В бездната. Плувам сред гигантски медузи, даже посмях да пипна една по „главата“. Покрай мен се стрелкат риби и всеки път, когато се озовавам срещу тях, се разцепват и ме обграждат, а после ме отминават.

Научих да се гмуркам с шнорхела в дълбочините, поемам въздух, тръбата се пълни и плавам спокойно надолу, докато ушите ми сигнализират за налягането, тогава не се паникьосвам, а си казвам, че мога да издържа и то спира да боли, оставам още време долу и чувам водата. Говори със странен и дълбок сонар.

Досущ като в „Междузвездни войни“, срещам метеорити от мехурчета, които свистят около маската.

Озовавам се толкова навътре от брега, че под мен вече не се вижда нищо, само слънчевите откоси ми се сменят ту отляво, ту отдясно, тогава съм сама и разчитам на себе си, не е страшно…

Плувах до съседната лагуна. Излязох на прилежащия й плаж, а там имаше хора. Беше смешно – излизам от водата и съм непозната за тамошното плажно общество.

Буквално се пльоснах на пясъка и лежах, докато събера сили да преплувам цялото разстояние, обратно.

Сменям кадри от подводните царства. Има плитчини и с корем усещам повея на кадифени водорасли. Косите ми се реят и се оплитат в морските треви, бързам да видя пак драматичните разломи, подводните реки и разместените каменни пластове.  Толкова е красиво и бавно…

Долу нямаш разум, долу е светът на подсъзнанието и ако си позволиш да го виждаш, преодоляваш светлинни години от себе си…а после разказваш, разказваш…

Лична истина № 1

Сънувах, че пиша книга. Беше поредната. Изписвах молитви на ръка. Молитвите бяха мои, бяха моето ковано желязо, което изграждаше последователно моста ми към себе си. Но събирайки ги в книговезие, си давах сметка, че мога да продавам молитви на хора, които вървят в мъглата на мислите си. 
По началната страница имаше пясък, а когато го издухвах, отдолу се разкриваше името на автора: Религиана Църквичка…
 
Една от илюстрациите вътре беше на малка католическа църква, гледана от далече. Бях я запълнила с черен туш, с цел да се привлече вниманието на читателя върху цялата й форма – форма на сгънати пръсти и само показалец, който сочи нагоре, така щото ако хората от селцето бяха в нужда и искаха да разберат къде им е Бога сега, то киршето да им сочи посоката. От страниците миришеше на отминало време…
 
Моментната проекция на личната ми истината е, че днес куполът на църквата трябва да сочи навътре. Нещо като нишка, свръзка, мост и това да е  мостът към същността на човек.
И първата Божия заповед би означавала да нямам друг Бог освен Бог в мен. Първо Аз, след като съм изградила стабилна връзката със себе си, после всеки друг – родител, дете, партньор, приятел, политик, кумир и който и да е…
Заповедите стават лесни за изпълнение, когато пораснеш 🙂
Kirche auf Skateboard

момичето и чайките

​Rjeka, Croatia е родното им място – просторният дом на чайките, които кацат върху кирпичени покриви и пеперуди, които кацат върху чайките. Пеперудите красиво черни с червени кръгове от нежен прашец. Чайките после си киснат крачолите в реката, която се влива в залива, преодоляват устременото й течение и отлитат за нови закачки.

И ето, обръщам се. Изглед по уличка с нанагорнище и същите чайки, кацат долу, стоят на нисък старт и като усетят тътена на прииждащите мотопеди, и коли, се надбягват с тях до върха на кръстовището, а после шумно се смеят на техническите несъвършенства на човешкия свят.

По крайморската улица се движат трамваи, а навътре, в градчето, където в полуразрушени индустриални сгради са поникнали високи кипариси и палми, тъкмо под изсечените скали, преминава къс влак, но и той не заслужава страхопочитанието на огромните птици. Надминават го и заглушават ритъма на траверсите. Единствено вятърът и разбиването на вълните разтварят този шум в безвремието.

Резиденциите на първа линия са положили хоросановите си предници на прибоя. Проядени дървени капандури, полуотворени, полупропускат слънчевите забежки и морския повей в стаите с високи тавани. Терасите, обковани с елегантни извивки на патиносано желязо, издуват прозрачни воали на балдахини и завеси.  Надолу, до първите вълни криволичат полуразрушени стъпала, а отстрани, стърчат по две охраняващи колони.

Адриатическият архитектурен изказ на това градче напомня сънищата ми в последно време – метафоричен сюрреализъм. Държи дълго и забавя реакциите ми през целия ден. Романтична разруха.

Протягам мигли да обходя целия натюрморт тази сутрин, докато градчето пада на талази във водата, стоя и го изживявам с въздишка, с айрян и люспички бюрек по устните…

Франкфурт на Баба ти

Значи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш. Ей на, сега, обади ми се преди час и…

Източник: Франкфурт на Баба ти

In memoriam за дядо Христо

20160423_132559.jpg

13 април.

Денят носи спомен за празнично настроение, за обаждане по телефона, от тези с шайбите, на дядо Христо, в Бяла Слатина, с пожелания за живот и здраве и задължително, накрая „целувам те, деди“!

Дядо бил потомствен адвокат. Чичо му се казвал Съйно Тонков Манавски и  бил изтъкнат юрист, признат в цялата Белослатинска околия. Девети септември го сварва като кмет на Бяла Слатина. Същият ден го задържат и през 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт  чрез разстрел. Името на  този роднина  е  издълбано  на мемориалните плочи пред НДК.
Жельо Желев и Петър Стоянов обявяват 1 февруари за ден на преклонение пред съдбата на всички злочести души от онова време.

Четейки характеристиката на баба, писана от отечественофронтовската организация в Бяла Слатина: “..съпругът Христо произхожда от кулашко семейство, бил е легионер и чичо му е ликвидиран от Народния съд.”

Дядо завършва право през 1938 г. Започва адвокатската си практика в родния град. Сянката на чичо му – Съйно Тонев, обаче, преследва неговата дейност през целия му трудов стаж. Неговата характеристика започвала с клеймото: “Мълчалив, но заклет враг на народната власт”. Нещо  повече, когато голямата му дъщеря, моя леля, изявила желание да следва кинорежисура в Москва, градският партиен комитет изпраща следното мнение: “Белослатинската общественост ще бъде безкрайно възмутена, ако дъщерята на Христо Тонев отиде  да учи в  СССР”.
Не отива! …

На 9 септември 1944 г. дядо е мобилизиран и на самият  ден за кратко е военен комендант на гр. Враца. Предава властта на Иван Тодоров – Горуня.

От 31 март 1948 г., съгласно чл. 59 от ЗА ( Закон за адвокатите ), Христо Тонев е заличен като адвокат. За да издържа семейството си – има 4 деца, той отива да балира слама в с. Две могили, Русенско. Цели осем години !…

Заличаването на дядо ми от списъка на адвокатите и лишаването му от право да упражнява професията си има репресивен характер.

Христо Тонев е възстановен като адвокат на 07.08.1956 г. Започва от „нулата”.  Утвърждава се като един от водещите адвокати в Бяла Слатина. Гордееше се, че се е  „ издигнал ” до член на профкомитета на адвокатското сдружение, което за него беше голямо признание, имайки предвид родствената му връзка с „разстрелян народен враг”.

След  демократичните промени, дядо пише молба до Председателя на централната комисия по закона за гражданска и политическа реабилитация, да му се отговори, дали е репресиран от тоталитарната власт. Вълнуващо е последното изречение от молбата му:  „Вашето мнение за мен ще бъде морално удовлетворение ”

Недко Добрилов – първи зам. министър на правосъдието на Република България, пише собственоръчно върху молбата : „Съгласно чл. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на Вас се признава, че сте били политически репресиран”.

Наследниците на дядо предявяват искане за изплащане на еднократно обезщетение, съгласно закона за изменение и допълнение на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица ( ДВ, бр. 12 от 2004 г.)

Със Заповед № РЛ – 004 / 08.03.2006 г. на Областен управител на София, е отказано искането на наследниците. Последните обжалват, но Върховния  административен съд уважава оспорването на областния управител.

Дядо днес не е между нас. Често приживе споделяше, че не се е сбъднала мечтата му някое негово дете или внуче да поеме по неговия адвокатски път.

Така и не успях да му кажа, че мечтите винаги се сбъдват, но времето им на сбъдване си е лична магия – вече има една правнучка – дипломиран и практикуващ юрист, на път са още потомци…

Тост за Джоналд

„Джонаааалд, Джонааалд, къде си? Аха, ето къде си бил. Мама ли те сложи там?!.

Виж, Джоналд, днес е последният ден на мисията ми в гипс. Не се сърди, но днес ще се разделим. Аз не обичам вълнени чорапи. Слагах  те върху гипса, защото никой друг чорап не ставаше. Не е много вежливо да ти говоря това, но не искам да те лъжа. И все пак ти беше един очарователен вълнен чорап, Джоналд. Никога не се сприятели с гипса, но той и без друго е много твърд и не става за игра. Днес ще го нарисувам, да е поне цветен, докато умира.

Освен това, ти никога не се мръщеше, когато те носех сам, а на другия крак слагах друг тънък и цветен чорап, който обичах. Бяхте различни, но това не те дразнеше.

О, Джоналд, ти си един обратен чорап, все си обърнат, но ми стана симпатичен, защото дори ти дадох бонбон от месо и ти не гъкна и си остана истински вълнен чорап, дори когато те изпраха. Направи ми добро впечатление, когато мама ме хвана да си правя пируети върху гипса, тогава те натисках да си мълчиш и ти си мълча с мен, докато мина карането.

Хаха, сега спомняш ли си  това тъпо токче, което ми монтираха на петата. Ти, като истински приятел ми се надупчи, за да мога да оставям следи по паркета с токчето, които приличаха на усмивки. Нищо, че пак си го отнесохме.

Искам да ти благодаря, защото беше с мен, въпреки, че не исках.

Много си топъл и ми се налагаше по-често да дишам, а това не ми беше удобно, защото ми пречеше да говоря.

Беше с мен и на балета на лед, въпреки, че се срамувах от теб. Дори не ми се сърди, когато ти нищо не виждаше, защото трябваше да те държа отдолу, а моите очи виждаха всичко, но скъпи ми Джоналд, нали разбираш майка ми, която щеше да ми се кара, ако те бях качила на парапета на балкона, да гледаш с мен. Нищо не изпусна тогава, този балет беше лигав и никой нищо сериозно не направи, освен да се плъзга по леда и някъде да подскочи.

…тук си помълчаваме заедно и виждам в конците ти сълзичка, но ето на това място големите викат „Наздраве“!

О, Джоналд, благодаря ти!“

Моят първи, смел, луд, мъничко финансов и много гръцки опит

 

Йорго

Вчерашният ден ми достави новината за смъртта на Йорго. Съпругата му Елс ми каза. Тръгнал си е заедно с лятото, малко след рождения си ден. Погребали го в Неос Мармарас, там където преди много години се заселили родителите му, идващи от турското градче Мармари и основали своето ново място на гръцка територия. Свещта на гроба му още не е угаснала. Така каза. Някой я пали до ден днешен.

Той – капитанът на кораб, който през всичките си години съзнателен живот, всяка вечер се е будел от картината на единствения си кошмар – моряците му  загиват, а той не успява да отвори люка, за да ги спаси…След време слиза на един нидерландски бряг и се влюбва в синеоката Елс, която обслужвала  парите му, зад гишето на банков офис…Предложил да й даде името си Диамандидис и тя го приела. После стопанисвали семейния си хотел в сърцето на новия мраморен град, докато едно лято не споделили на приятел, че имат нужда от момиче, което да им помага в хотелските работи. И ето ме – на път за там, сама, млада и без пари, но с много желание да се докажа, че ме има, че мога да допринеса с нещо за семейството си и че мога да се изваждам сама от тъгата си.

Пристигнах следобяд. Наум разговарях много, на всякакви езици. Наяве ми трябваха няколко минути в чуждоезична среда, за да схвана, че не знам много повече от „найс ту мит ю“.

На другата сутрин започнах с измитането на шумките пред хотелчето, пръскането с вода, поливането на цветята с маркуч, приеманенто на гости, настаняването по стаите, почистването на освободените такива.

Оказа се, че когато аз имах работа Йорго не седеше на едно място. Винаги правеше нещо – подрязваше наровите храсти и олеандрите в градината, бършеше мушамите по масичките на верандите, поправяше пералнята, измиташе терасите, ако не съм успяла да го направя, зареждаше хладилниците по стаите с плодове за „добре дошли“. Така спонтанно ми съобщи, че няма да ми вика Гери, а  Беба. Каза, че си имам прекрасно име, производно на неговото, но ме има като дете и ще ми казва Беба.

Нямаше как да знае, че това обръщение ми беше сантимент от детството, когато така ме наричаха роднините ми. И в този момент ми послужи като знак, да се успокоя за престоя си в непознатия дом и земя.

Близо три месеца работих. Имах задължения, имах и права. Имах работодатели, имах и приятели в тяхно лице. Докато имаше работа, работехме заедно, после пак така заедно играехме домино с триъгълни плочки, с Елс ходехме на плаж, чак до залез слънце, вечер често на таверна или просто вечеряхме заедно на верандата, на семейния им апартамент. Бързо разбрах от съседите, че Диамандидис не се държат така с момичетата, които идват да им работят всяко лято – момичетата си имали статут на работнички и никоя до сега не е удостоявана с честта да е толкова близо до Йорго и Елс. С няколко думи – бяха ме обикнали и споделяха с мен дните си.

Учех гръцкия през оскъдния си английски и за щастие през повечето си руски език, тъй като Елс се оказа преподавател по гръцки и руски в Холандия и имаше трилингуален учебник – идеален за мен, защото все пак имах късмет да знам какво е  цыпленок още от детската  градина. („Пиленце“, за който е роден десетина години след моето поколение). Почнах да зная повечко от „nice to meet you“.

Йорго ми измайстори кораб за синовете ми. Изпълни корпуса му с бетон, за да могат да го пускат по вода, без да се обръща. Постави гръцкото и българското знаме едно до друго, за да е ясно, че корабът ще плава под приятелски флаг. Научи ме да пея „Gia panta mazi“ (Завинаги заедно). Тази песен стана символ на приятелството ни.

Покрай цялата морска романтика и безгрижни работни дни, получавах и пари. Не бяха много, но бяха достатъчно. Бяха дадени с лекота и зачитане на труда ми. Разходвах за μπουγάτσα (гръцка крем пита с канела и пудра захар), за плодове и гризини, както и да се обаждам от близкия автомат на семейството си, за да чуя гласовете им, след което се прибирах разревана.

Йорго купуваше често прясна ципура и лефер от рибарите на кея, вечер я приготвяше и ми казваше, че понякога е хубаво да се яде и хубава храна, освен на Елс буламачите с босилек и розмарин. Смигване.

Казваше ми, че парите не са да ги пазиш и да им трепериш, сакън да не свършат, нито са да се пилеят. Те, като всяко дете искат внимание и грижа.

„Можеш да ги яздиш като Св. Георги коня си – да ги сръчкваш със стремената и да следиш на къде отиват“. Тогава ме сръчкваше в ребрата и казваше „ето така“.

„Когато се налага можеш и коня си да смениш, щом твоят не те води никъде“;

„Да харчиш, колкото можеш, а не колкото искаш“;

„Да помниш, че децата са на първо място, но не трябва да се глезят с пари, а с ласки; И играйте си на труд, така бързо ще свикнат, че родителят стои по-високо и се уважава, както е с работодателя. После като порастат ще разберат, че могат достойно да застанат от другата страна“; „Отдолу  – нагоре, трябва, никога обратно“!!!

„А ти, Беба, знам защо си тук, но тук не е твоето място. Ще дойдеш другата година с децата си и съпруга си като гости, не да работиш, а на море, на почивка. Много си крехка и нежна, че да оправяш стаите на хотела ми. Имаш акъл в главата. Трябва да преценяваш кой труд ще те заведе като вълна до брега, не на всяка цена, но на добра цена. Аз ще те помня, защото си добро дете и освен да помагаш, дойде и ми даде настроение и жизненост“.

Когато ме изпрати на гарата с кораба под ръка, Йорго ми каза: „Не давай всичките пари на семейството си. Дал съм ти отгоре, защото заслужи повече от уговореното. Запази тази част и нека са твоя начален капитал. Научи се да спестяваш. Един ден като станат други времената, ще можеш да си купиш земя тук и ще си пеем „Gia panta mazi“ в таверната на Янис.

От тогава минаха почти 15 години. С децата и съпруга ходихме няколко пъти при Елс и Йорго Диамандидис на гости, на почивка, изпращахме познати и приятели, или просто се чувахме по телефона.

Йорго си е тръгнал с последното лято.

Тогава, някъде, аз тръгнах да ходя всяка сутрин на работа, пеш, от кв. Овча купел до центъра, за да не харча излишно, пък и за здраве, и добро настроение. Мислех, че е по неволя, пък то Йорго ме е сръчквал отгоре да го правя.

Синовете изкараха първите си пари – кой с работа, кой за награда от спечелено състезание.

С дъщеря ми си играем на труд и й плащам стотинки за миенето на чиниите, спестяваме за нов несесер.

Започнахме да харчим колкото можем, а не колкото ни се иска.

И най-важното обръщаме внимание на парите си, следим къде ги оставяме и за какво ги даваме, а не ги харчим просто. И, да! Имаме достатъчно!

P.I.P,  Йорго!

Gia panta mazi – Завинаги заедно

За теб

Може би беше просто съвпадение на заглавия…

„За теб“ – онова, мое сексуално писмо, което ти изпратих, когато бях в остра фаза на липсата ти. Не знаех как да го озаглавя и това ми се стори, че най пасна…

„За теб“ – театралната постановка от тази вечер, на която се съгласи да дойдеш след работа. Треперех цял ден, дали няма да ме извести вайбъра, че „изскочи нещо, няма да мога да дойда“…

Тия, двамата, на сцената – Христо Мутафчиев и Станимир Гъмов, дето играеха братя, не ти ли се стори, че все едно играеха нас. Преплитайки наши черти, наши страхове, нашите Аз – ове, разиграваха наши реплики, мислеха наум като нас. Единият преминал през инсулт и парализиран – съвсем бях наясно какво усеща в безжизнената си телесна част, както, когато се събудих от операцията на гърба си и три дена не знаех ще ходя ли, няма ли, години наред ми е трудно да преодолея страха от невъзможностите си. Другият – едва цъфнал в сянката на брат си, останал раним и плах, но намерил себе си по компесаторен механизъм, почти като теб. И двамата имаха уж остатъчни, но всъщност дълбоко натъпкани личностни проблеми, като нашите – моите и твоите поотделно – страшни, съкровени, срамни, потресаващи и съвсем човешки…

По едно време се усетих толкова гола в залата: чувах си пулса, чувах преместването на адамовата ти ябълка, ослушвах се за премигването на клепачите ти, за да знам накъде гледаш и дали виждаш така, както виждам аз, дали чуваш посланията от репликите им, така както аз ги откривах във всичките им джедайски, словесни двубои…

Викам си, тези двамата какво ми насълзяват очите, все едно не рева като магаре от дни…

Какво ме разтърсват сега, все едно не съм в турболенция, непрекъснато, от както си тръгна от вкъщи. Защото ти казах да си тръгнеш, за да намериш себе си. Ти тръгна да се търсиш и се забакна…

Защо отварят с клещи торса ми, сякаш, гръдната ми кост сама не се беше разбила на парченца от агресивните сърдечните кризи, които направих тия дни…

Защо успяваха да си говорят, като ние, с теб все не успяваме, пък имаме същите роли…

Защо се държаха по идентичен начин по между си – ту бях Христо, ту Гъмов, и теб те разпознавах, ту в единия, ту в другия.

Нищо, че за разлика от Гъмов, мен не ме е страх от самолет и искам да летя с парашут, точно като него умирам от ужас, че не съм достатъчна за теб, и че ще ни свършат силите да довършим нещото, което сме започнали преди, близо, 20 години.

Нищо, че не си прекарал инсулта на Христо – ти си с парализирана душа и гласът ти е инвалидизиран, едва излиза от гърлото.

Нищо, че ти цял живот имаш усещането за втори, като Гъмов, ама си толкова раним, искрен и честен, че да го изкажеш пред мен. И да си себе си!

Нищо, че аз крещя и обиждам, като Христо –  от безсилие, ама всичко ми е насочено към теб, защото ти си моята противотежест от другата страна на везната.

В техния случай, балансът беше онази девойка, Леа, която така и не влезе през входната врата – защото и двамата си я пазеха в сърцата и нямаше смисъл да я показват пред публика. Те я разказаха – фино в подтекстовете си. Тя беше тяхната връзка и причина да говорят.

В нашия случай – равновесните точки са три, знаеш какво имам предвид. Само те ни докарват до взаимен смисъл, карат ни да крещим, че сме живи. И ни карат да си говорим.

Ами театъра?! Това, че винаги играем роли и сме много добри в това, да вярваме в отровата на другия?! Това, че в моментите, в които сме се обичали, сме били в дъното или на авансцената, в зависимост от това, дали сме  консумирали връзката си, за нас, двамата, или сме я правили показна, от необходимост да сме видими?! Ами прожекторите, които ни следят какви ги вършим, а ние се дразним от това?! Ами тежките, надиплени джобове на завесите, в които се крием – всеки на неговата си страна на сцената, когато ни свършват ролите?! А този повдигач, за изкуствени полети?! Все едно не сме си правили такива, един на друг?! И после, все едно не сме си крещели, че всичко е изкуствено?! И намразвахме собствения си театър…Кой да знае, че всъщост имаме само него. Театърът на любовта…

Ти пък, питал ли си ме кой ми е любимият сезон?

Аз пък, да не би да знам кой е любимият ти цвят?!

Замислих се, как ще се казва нашата постановка, в която ще си разкажем любимите неща:

„Нашата любовна история, в две части – преди и след раздялата“.

Ама ще си я изиграем ние, двамата. Защото, нали видя, как болката може да се изиграе, само от човек, който я е изстрадал. И всеки от нас, двамата, трябва да е и Гъмов – човекът, който да я поеме тая болка, и да я разпилее на хиляди зрителски въздишки…

Не толкова здравословният проблем и личният катарзис на Мутафчиев, колкото нашият семеен инсулт, който избухна в запушените ни комуникационни канали, ни накара да почувстваме тази постановка чак до мозъка на костите си, без упойка…Ама нека ни! То, колко симптоматика премина театрално през самонадеяното ни Его…

Цинично си помислих, че Христо е преживял това „За теб“, заради мен и теб, ама ей го на, на сцената е. Пък ти дали ще се върнеш у дома след всичко…

Е, поне ще знам, къде ще отидем заедно да си поплачем. В Йерусалим. Нали обичаш да пътуваме и да мълчим. Дано ни се случи онази бележка, тикната между тухличките на стената  от „За теб“. Помниш ли съдържанието й?! Може и да преживеем инсулта, но:

„Пази сърцето си, трябва ми“!…

Театрален пътепис

/ етюди за ваканция, пътешествие, многолюдно семейство в цвят, вятър, балканско и морско/

Сценарий и режисура – Гергана Петкова

Продуцент – Светослав Петков

В ролите:

Светли – тати

Гери – мама

Жоро – първи

Роси – втори

Елисавета – трети номер или Мишкин на пътешествие

Рафи – братовчедката – италианка

Второстепенни роли и статисти: дядо Чони, македонци, албанци, гърци, бабички, Катерина – хазайка, улични псета, делфини, пирати и когото още срещнат по пътя

1 во действие:

Семейството се приготвят да пътуват към лятото си, точно в края му. Изчакват самолета на Рафи, оправят багажа на две, на три. Сутринта в, 5 ч., изпяват шумно хепи бърдей ту ю под прозореца на дядо Чони. Гери държи торта за диабетици със запалена свещичка, след димът на която, цялата банда никаква не се вижда вече в София.

40 мин. на КПП Лисичково. Македонците:

– Колко сте?
– 6
– Дека е 6? Не виждам.
– Детето е най-отзад. Спи и не се вижда.
– Каква е тая карта на Д’Алессио, не съм видел до си.
– Тя е племеница на мъжа ми. Картата е италианска. От новите.
– Ааа, не съм видел. Чекате тука.
Чекат. Последва обстойно интервю. Рафи казва, че с тая карта пътува из цяла Европа.

Граничарят:
– Аааа, не ми разпраяй ти. Тука не е Европа. Тука а МАКЕДОНИЯ!!! Чекате!
Чекат още 10 мин.

– во ред е! Мини.
Минават 3 метра до митничарската кабинка.

– Колко лева носи Петкова.
– 10 лева.
– колко пАри??? (Тук се повишава тон)
– ъъъ…
– а Петков? Колко пари носите?
– ??? …
– Отвори да вида!
Светли отваря 5 тата врата, оттам Мишкин крещи „ааааааа“.
– Оти викаш, дете?
– Студено ми еееее.
– Затвори! Дека ше одите? На гости? На поход? Колко време ке бидете тамо?
– Битоля. Преспанското езеро не сме виждали. Децата ще учат Талев. Една нощ. После Гърция. Ваканция…
– аааа, бегайте, го вижте, аде!
Аде!

Сцена с шестимата, които се возят в колата. Преминават покрай язовир Македонска Каменица. От радиостанцията просветният македонски министър говори на чист диалект как „пръвия учебен ден ке почне с покжуване дечата, как со миют руки в час по хигиена. Мерки срещу еболата.”

Редят се кадри. Град Прилеп – Талевата Преспа. Насаждения с тютюн. Отляво и отдясно на пътя. Младежите в колата ще запомнят и Димитър Димов. Майката, на фона на македонска музика, разказва за романа „Тютюн” и защо трябвало да го прочетат. Запомнят го.

Битоля. На главния сокак мирише на македонско люто. И отвсякъде червени знамена със слънце – флагът на Македония. Семейството се затичва към националния парк с езерата – Преспанското, което захранва Охридското, понеже са от двете страни на местността Галичица, като първото е по-високо и по логиката на скачените съдове, водата се отправя към второто.  От върха на планината е забавно – героите се въртят и навсякъде езера, слънца и разреден въздух, и три държави – Албания, Гърция и Македония.

Осветлението угасва.

На сутринта пътят повежда на юг. Започват да се редят двайсетина тунела по магистралата към Йоанина и Игуменица. Навсякъде героите са предупредени, че районът е хабитат на мечки и трябва да се внимава. Лято и мечки. Пуска се музика.

/Моля, звукооператора, да не спи! А така./

В колата се носи суинг, джаз, Бийтълс и „Внимание! Мечки”. Гот.

2 ро действие:

4 нощувки

Локация Парга.
Парга е боса, гола, мокра, шумна, цветна и смела.

Сценография: на фона на градчето се виждат няколко венециански крепости и наблюдателници за пиратски набези откъм Йонийско море.

глас: Фотогенично градче с живи спомени и самочувствие на труднодостъпна девойка. Рязък скок от небето в морето. Къщата за гости, която семейството си нае, се намира в горната част на пейзажа, току под една от крепостите, чийто кули си играят нощем на пинг – понг с луната.

/Прожекторите, моля, насочете ги към сцената в този момент. А така. Зрителите трябва да получат духовен оргазъм от гледката./

Плаж. Героите си избират случайно  плажът Саракинико, където ритуално кръщават телата си, за първи път това лято.

Саракинико, Парга, Гърция

Саракинико, Парга, Гърция

/Потапят се/

Майката фиксира една отчупена скала на около 300 метра, навътре в залива, и прави уговорки с Жоро и Рафи да поплуват до там. Казват на бащата, че просто ще поплуват наоколо, а той стриктно ги предупреждава да не плуват навътре. Те никога не – плуват – навътре!!!

Бащата се провиква няколко пъти, но никой не го чува.

Тримата плувци стигат до скалата и с треперещи колене се сгъчкват на нея. Правят се, че не гледат към обезумелия баща. Майката е изпълнила детската си мечта, да „корабокрушира” на островче.

Бащата крещи нямо от далечината.

/сцената с плуването обратно, скандалът и непрестанното „казах ти”, се прескача/

Декорът се сменя за секунди и изведнъж утро, синева, пристанище и свирка на корабче. Семейството се отправя на целодневно пътешествие към островите Паксос и Анти Паксос.

О-в Паксос – 30 кв. км. – мъникът на Йонийското островно семейство. И най-приказният.

Жоро обяснява как Посейдон е отчупил с тризъбеца си парчета от о-в Корфу и ги е подарил на любимата си Амфитрити – о-вите Паксос и Анти Паксос.

Синьото на лагуната – ясно.

/Сценичните работници, моля, добавете още синьо. Още и още! Да стане същото като от картичките и мечтите. И без фотошоп, моля. Истинско!/

Семейството демонстрира смешни скокове от палубата на корабчето. Въздухът се насища с нетърпеливи викове и комични крясъци; Плътно солено и усещане за  изпълнени блянове, в синята лагуна – на няколко километра от мястото, където е снимана част от едноименния филм.

/Бащатаааа, моля, направете онази солена физиономия, както когато пазарувате от Лидл и картата ви е на минус. Точно така./

Един час гмуркане и плуване в сините пещери на острова. Куполът на едната пещера е пробит и от там слънцето пуска топли лъчи, чуват се крясъци на орли и писукане на орлета. От едната пещера се преминава в другата. Никакъв шанс за ходене.

/Майкатаааа, направи се, че плуваш малко деее. Трябва да изследваш всичко с плуване и гмуркане. Можеш ги тези неща, айде, моля ти се!/

о-в Паксос, Гърция

о-в Паксос, Гърция

Сцената се сменя с пристан в столицата на о-в Паксос – Геиос. Вятърни мелници, много църкви, каменни къщи. Простряно бяло, прозрачен въздух и чувството, че искаш да останеш завинаги там. Защото се намираш насред щастието си.

/Браво, семейство, изглеждате истински щастливи! Снимка/

Обратно в Парга. Акустиране и гледка с лодка, мачти, поп, параклис, сватба – току на отсрещния миниостров на Богородица в прегръдката на Паргоския залив. Миг единствен и свят. Чужд миг, но семейството става неволен свидетел и няма как, изпращат младоженците с благословия…

/Бащата с молещ поглед „недейте бе”/

Нощен пейзаж. Застинала заря. Хризантеми от звезди и едно нетърпеливо утро, което повежда бандата навътре към подземното царство на Бог Хадес.

3 то действие:

Сцена с Планината Пинд в областта Епир. Река Ахерон – реката на болката / от древногръцки – „краят на света“/. Изворите й, разсичат с магически жезъл  скалните масиви. Проходимост – ок, но ужасяващ студ.

/Моля, сценичните работници да пуснат на сцената да тече вода, с температура 6 градуса/

Групата бързо проумява защо р. Ахерон е река на болката. Заемат се да ходят пеш срещу течението й и да достигнат до изворите й. Тренират прага на издръжливост и на болка в ставите. Каляват се отвътре и отвън, едновременно. Вървят бавно, да не се счупят някъде, с отворени уста през цялото време – от възхита и за топлообмен. Стигат до дълбок вир. Смелост да го преплуват имат само майката и големият син. Всички други викат. Никой не ги чува. Ехо.

/Тон – операторът, моля, пуснете, ехооооото/

Стават безсмъртни и боговете ги благославят. На връщане, през останалите 800 метра им е все едно от студ. Мишкин казва как „целите сме природа“.

Следва рафтинг по бързеи и водоскоци.

/Усилете водатаааа/

Семейството оценява на глас, че това оцеляване е не по-малко важно от другото и че са страхотен екип, когато са поставени в условия на опасност. Особено след като водачът на лодката им /албанец/ съобщава, че цяла нощ е бил на плажен купон и не е в състояние да им помага. Гребат със сетни сили, а Мишкин запечатва с фотоапарата спомени и смешки.

После придружават река Ахерон по течението й, до устието и отпразнуват деня с плитък плаж и много гимнастически изпълнения. Роси се прави на хипопотам.

4 то действие:

Смяна на сцената.

/Добавете още синьо, моля! Да, да, точно това електриковото!/

Лефкада. Белият остров. Дъщеричката е взела със себе си маслените пастели и рисува по камъчета на всеки плаж. Обича да ги подарява на случайните посетители на мястото. Те ахват и си занасят камъчетата по своите родни места. Много камъчета остават там и островът вече не е бял, а цветен.

Тук могат да се видят семейство Слънчови:

Бащата Слънце, детето Слънчице и Майката Слънце, със слънчеви очила, да не я заслепявят лъчите на таткото

Бащата Слънце, детето Слънчице и Майката Слънце, със слънчеви очила, да не я заслепявят лъчите на таткото

Лефкада се показва на сцената чоглав, своенравен, с много амплитуди и никакво благоприличие, остров.

/Декораторът, моля, настръхни го още малко тоя остров, като ще го играе такъв/

В дъното му, най на юг, семейството отсяда в селцето Марантохори, свито измежду хълмове и върхове – не смее да гъкне. Капе дъжд от слънцето.

/Спрете с тия кофи, бе!/

Облаците се събират на родителска среща, на всеки два часа. Мирише на вятър и на тамян мирише.

/Спрете да кадите, бе, хора! Само малко ни трябва, за атмосфера./

Бабите, наоколо притърчват с черни шамии и престилки. Варят сладко от дюли, с бадеми. Катерина – хазяйката се влюбва в дъщерята и често носи пресни яйца, пресен босилек, сладкиши, а отвреме на време казва:

„Моро му, ти канис” (сладката ми, какви ги вършиш – превод според гръцкия на сценариста)

Сцената е посипана с мека орехова шума, дафинови листа, а зад завесите изничат гигантски мушкато. В ляво има няколко велосипеди за разходки насам-натам.
глас: Марантохори – селцето, от което семейството предстои да си тръгне след седмица. Има тамън 12 тина къщички и тяхната база – Soldatos rooms, които къщички не се броят от ляво на дясно, а от горе на долу, тъй като са разпиляни от гръмотевиците по двата, принадлежащи на това място, хълма. Тъкмо едната сутрин майката и дъщеричката изкачват единия хълм, пеша за 30 минути и то под наклон от 70 градуса, поглеждат останалата част от селцето, долу, в ниското и питат единствения човек, когото виждат, къде е църквата, че днес е празник – рождество на Богородица. Човекът сочи отсрещния хълм, като обяснява, че камбаните се чуват, че бият от тук, където са те, но всъщност това е само звукът им, който си играе между хълмовете. Двете слизат надолу.
Почти на всяка, изсечена в скалите, тясна уличка има по една изоставена и порутена, къде от времето, къде от земетресение, къщурка. Едно, разхвърляно, такова. И една липса на синхрон между времето, в което живеят местните хорица и техническите достижения…или по-скоро неумелата им комбинация. Ето тази къщичка в ляво – къщичка за двама, схлупена, ама цветна. Далечна от шума на транзитния път, ама напарфюмирана с Диксан или Скип. Вее едни бели чаршафи като палатки и рекламира своята чистота…От дясно път, CD-та, окачени като кичозен гердан на корда, току над редовете с наедрели домати, въртят се от вятъра и пускат слънчеви зайчета на нахалните пернати.
Майката и дъщеричката стигат до пътя, измежду кактуси и хортензии, смокини и орехи. Всяко ново и екзотично нещо на този остров, върви редом с познат и овехтял детски спомен, от далечината на който помахваше отдавна споминалата се баба и прабаба на двете момичета.
И едно магаре, което като види човек започва своята фалшива, прегракнала ария, завързано за крайпътен знак „внимание, преминават крави“
И кучка с четири палета, в близост до пътя, които се заиграват с Елисавета – Мишкин, и заради които майката стои на завоя половин час, за да възпре хвърчащите автомобили, сакън да не осиротее селцето…
Такова е това селце – завито със солени завеси, забърква гръмотевици и толкова много южно, точно колкото е необходимо на лястовичките да стигнат при своята миграция.

Настава вечер. Месец изгрява. Вали направо студ. Бащата се скъсва да готви. Майката плете шал за Рафи. Смеят се, че ядат топла супа и са обули топли чорапи. Дори има сцена със скандал. Защо единият родител готви, а другият – не.
Цяла нощ мъжът и жената си мълчат.

Сутрин. Бащата смачква с левия си сандал един пресен орех и подава почистените ядки на „който иска“, при положение, че наблизо е само майката.

Тя го целува…

/Смяна на декора/

Водопадите Димосари, до градчето Нидри. Мишкин отбелязва, че големите са си разхвърляли лодките и трябва да си подредят езерото, ама ха!

/браво, малката, един от семейството да има усет за порядък/.

От проливните дъждове, водата пада глинена, но гледката си заслужава. Жоро, с неговото любопитство, цопва в един вир, но обяснява на публиката, че нарочно го е планирал.

/Тази сцена е кратка. Осветлението гасне. Смяна на декора/.

Порто Кацики. На сцената излиза огромно парче сирене. Огромна вилица отчупва от него и цялата сцена се изпълва с огромна скала, висока десетки метри. Долу – море.

И едно голямо Слънце, като пиле, което обяснява, че топли на всички:

Слънцето - майка, прегръща всички

Е-л-е-к-т-р-и-к-о-в-о, казах!!!

Падат малки камъчета от скалата и перват главата на майката. Това е микроземетръс. Тя се шашка.

Цял ден слънце, море, плуване, плясъци, разбиване на вълни, ровене в облите пебълс /камъчета/ и идва залезът. В 20 ч. и 8 минути. Наситено оранжев и див.

Всички от семейството си играят със смаленото слънце и са на фотосесия. Слагат си го по главите, рисуват си го по очилата, ритат го на футбол. На заден фон вървят снимки – „слънце – ореол“, „слънце – око на щраус“, „слънце – футболна топка“ и други.

Музиката стакато и внушава страх.

Приливът е дошъл и никой не е предвидил прибирането с целия самар багаж, който се налага да вдигнат високо над себе си и да преплуват мястото, където по-рано, през деня бяха минали с ходене.

На другия ден всички се отправят на пътешествие и случки с делфини и други пирати.

/бай Ставрииии, къде си оставил делфините, трябваше да са тук, на сценатаааа. Аааа, ще ги доставиш за другото представление. Тюх! Нямаме делфини/

Миникруиз. Елисавета получава поздрав лично от капитана, понеже има имен ден и поема руля за цяла миля разстояние. С нейната навигация корабчето превзема плажа Егремни откъм море. Иначе, отзад се спуска декор, на който са нарисувани едни 450 стъпала, на сушата. Дъщеричката получава подарък от приятелка, която майката опази да подари на въпросния празничен ден – червена лента за художествена гимнастика, с която майката се заиграва.

/тук леко жанрът да се измести към трагикомедия, но нейсе/

После сцената се сменя с картина от Кефалония, столицата Фискардо, биричка с марихуана.

/не бе, вътре няма нищо, артистите пият вода и се правят на безпричинно захилени/,

Забравено училище, със стълби към небето, гирос и сладолед.

Следва Островът на Одисей – Итака, градчето Киони. После Скорпио – бивша придобивка на Онасис, сега притежание на руски магнат – бля, бля. О-в Меганиси, о-в Каламос.

Сменят се бързи кадри на селцето Василики и прилежащият му плаж за уиндсърф и опънати от ветровете бръчки; Агио Никитас – цветно градче, с дъъъълга плажна ивица, наречена Певкулиа /от иглолистните Та Пефка/.

Нова сцена. Утро.

7:30ч.

Дъщерята:
– ставаааай. Мамо, ставай, че ми е скучноооо!
8:30ч.
– мамооо, наспах сееее.

9:30ч.
– мамоооо, почистих колелетата от дъжда. Ставаааай. Трябва да ходим до магазинааа.
10ч.

Сцена в двора. Закуска. Чуват се селски звуци от козлета, кокошки, петли, кученца и малката, която дрънка със звънците от велосипедите, прави еленов скок с лентата за гимнастиката и не спира:
– бъра-бъра-бъра-бъра-бъра-бъра. И тя каза: Бъра-бъра. После приятелката й, която всъщност беше ангелче й отвърна: бъра-бъра, бъра- бъра. А Остин отвърна, че не яде червеи и бъра- бъра, бъра- бъра…
– Етиии, млъкни. Хора има. Спят все още.
– ми, имам много истории! Бъра-бъра, бъра-бъра…
10:30ч.

От съседните бани се чува жабуркане, гъргарене, пускане на тоалетни казанчета. Подават се сънени физиономии, с чаши кафе и гледат полумрачно към нашата маса.

/статиститеее, по-сънено го дайте дееее, това дете ви отне най-съкровеното/
Елисавета:
– всички са готови вече!!! Може ли да поспя?!

Сцена с друг плаж. И друг плаж. И друг плаж.

Последният – Ялос. Просторен, безлюден, освен два, три кемпера. Ситно песъчлив. Кеф. Цяяяял ден.

Семейството забива пиратското знаме, да се знае къде са били и помахва на последния залез.

Кадър на този залез. Последният.

плажът Амудания, устието на река Ахерон

Вечерта се броят пари и се пресмята горивото за колата до България.

Мишкин вече е първи клас.

Рафи – студент „Комуникации“ в Торино.

Завесата пада.

Бис – следващото лято.

***

Рисунки – Елисавета – 6 г. и на Рафи /залезът/, която не вярваше, че може да рисува

Снимки от пътешествието: в галерията на блога