Франкфурт на Баба ти

БАБА ТИЗначи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш.
Ей на, сега, обади ми се преди час и ми каза, че летиш за Франкфурт днес, в 16 ч.
Ама аз, че съм на работа и че цял ден си мисля, че утре ще летиш, това никой не го интересува, нали?!
Остави другото, ами в момента подготвям за глоба един господин, който изпраща хора по младежки програми в Европа, а ти точно по такава заминаваш. И то с хора, които не познавам. Ужас, не, ами два ужаса!!!
Защо, питам, ще ми звъни баба ти, да ми се кара каква майка съм, че като си пристигнал при нея, на Солунска, с куфара щяла да получи инфаркт?!
„Бабиният, той, днес ще ходи в Европа!“
Хукнала да ти купи тениски.
Е ти, нямаше ли?!
Хукнала да ти обменя пари.
Нали от Европейската комисия щяха да ти възвърнат някаква сума?! То, ние, с баща ти, затова те пуснахме.
Хукнала да ти купува аналгин.
Аз нали ти бях дала за екскурзионното в Пирин, да не го изяде целия?!
Нахранила те, тикнала те в банята да се къпеш.
Все едно аз нямаше да ти кажа, да се изкъпеш, преди да тръгнеш и да те нахраня.
Имал си бил смучки по врата. Вика ми в телефонната слушалка: „къде го пращаш насмукан в Европата”.

Че да напляскам гаджето ти ли сега?!

Защо съм излъгала, че се връщаш след няколко дни, като ти си й бил казал „за няколко дни“ – къде съм те пуснала цяяяял месец сам в Европата?!
Защо не съм ти дала нещо, дето ще летиш за първи път?!
Какво трябваше точно да ти дам?! Памперс?!
Как мислиш, маме, се отговаря на подобни въпроси?! То куршуми, направо.
Сестра ти и тя дошла да те изпраща. Била закусвала в 13 ч. Зърнена закуска. Баба ти й купила сладолед. Малката се окапала. Ужас! Каква майка съм, бе! Баща ти ти купил кока-кола. Как съм могла да го допусна?!
И моля ти се, купи си от летището вестник, като ти потече пак кръв от носа, да си сложиш на небцето парченце от вестника, щото само на баба ти илачите помагали. Да знаеш, че съм ти казала.
А, и да си купиш сапун от някой немски супермаркет, че трябва да си сменяш тениските все пак.
Айде, маме, лек ти полет до Франкфурт на Майн!
И вземи да предложиш на кмета да прекръстят града!!!

Каза, че е карма

Пресичаш трамвайната линия, с лека стъпка и отнесени мисли, дълга рокля, тип гръцка богиня, черен пърхащ воал…

Почти щяхме да се разминем – аз по скърцащата пътека към администрацията, ежедневно и всячески се опитвам да й смажа сухотата, ти – към любимата си нотариална кантора – нижеш сделки и удостоверяваш истини…

 

В последния момент устата ми се сви в позиция за свирка, исках да ти изсвиря нашия сигнал, за да се обърнеш, но сутрин, рано, не съм свиркала по хората от онези, наши, любими години…

 

Случваш ми се като годишен ритуал. Година, две – никаква те няма. Още една година – среща. После пак изчезваш, после пак – среща…

 

Как ме стегна в прегръдка сутринта и не ме пускаше цели, няколко, огромни минути…

 

Помниш ли?

 „Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти”

 И ако си горе, в блока, се показваше на терасата и ми изсвирваше втората фраза. Ако не си – баба ти, баба Фани я довършваше и ми обясняваше, че още не си пристигнала от Пазарджик.

А помниш ли, че докато си измисляхме сигнала, който да си е нашата парола, само нашата, първоначално се бяхме спрели на парче на Юрая Хийп, но после решихме, че ще е по-културно да свирукаме оперни акорди, нали бяхме внучките на Фанка и Клементина, и ти измисли това…

 

Помниш ли колко пъти те нямаше и аз засядах, отсреща в къщата ни, продължавах да правя кюфтета от кал, сладолед от кал, забърквах десерти от иглики и теменужки и те очаквах да пристигнеш, заедно с Мария – първата ти братовчедка.

 

Помниш ли, като ти продадох един „лак” за 5 ст. Ти вярваше, че ще си намажеш ноктите и ще изглеждаш красива, аз вярвах, че съм забъркала уникалната смес от настъргани многоцветни пастели и листенца от розите на баба и че един ден ще имам собствена лаборатория…

 

Помниш ли, как ме научи да правя онова руло от бисквити, шипков мармалад и масло, с което трябваше да изненадам баба и дядо, пък то, докато ги изненадвах, от стоте дегустации „чакай, още малко да видя дали се е стегнало вече” и нищо не остана…

 

Помниш ли, когато с Мария, бързахте през центъра на Бяла Слатина да си купите нещо от аптеката и гордо ми заявихте, че аз тия работи още не ги разбирам. Вие вече сте били жени, аз – имала съм време…И се смяхте много, докато се отдалечавахте. Пък аз, нали още не съм била жена, с учуден поглед се върнах в двора на къщата и ви чаках…

 

Помниш ли, че винаги донасяхте някаква мода, нещо ново и неподозирано готино за малкото градче. Е, точно преди два дни се помъчих да направя комбинация от окъселите дънки на дъщеря си, да ги срежа на ниво – къси панталонки и да пришия шарени басмени волани, редуващи се с дантелка, плетена на една кука – кънтри поличка. Мислех си поличка „Деси & Мария”, помниш ли като се фръцкахте с по една такава пред блока …

 

Помниш ли, когато вече Бяла Слатина остана само пристан на детството, как се видяхме пред пощата на града – аз бях идвала на гроба на моите баба и дядо, ти на твоя дядо Боко…

 

Помниш ли как се оказа, че живееш в съседния апартамент до този на брат ми и как дъщеря ти си е играела с племеницата ми, без да подозират, че родителите им се познават от години…

 

Помниш ли как се засякохме на улицата в закътания ни софийски квартал, как ме запозна с Беан и с блеснали очи ми разказваше как току що влязла в немската с най-висок бал, без никой да я е подготвял, запознахме малките си дъщери, които се оказа, че сме кръстили почти с еднакви имена…

 

Година, две и пак ще изчезнеш. После ще ми се случиш, така както са били срещите на бабите ни, майките ни и както ще бъдат срещите на децата ни. Каза, че е карма…Помниш ли?!

ТОЙ – ТАТКО МИ

Днес е татковият ден.

Вдъхнови ме една статия, в която обясняваха, че нямало грозни жени, имало необичани дъщери.

Зададох си въпроса аз хубава ли съм. Хубава съм. Даже съм фантазия 🙂 И тръгнах да проверявам доколко татко ми е имал пръст в това вълшебство 🙂

 

Хигиена и грижа за себе си:

Татко ме къпеше като малка. Показваше ми колко е важно да си чист. Освен всичко друго, оттогава обръщам внимание на ушите, глезените и табаните. И факт – имам нежни и чисти крака – всеки ден 🙂  И уши 🙂 Не зная дали има връзка, но имам и най-прекрасната кожа на света. Е, малко е тъничка и прозрачна за сметка на това. То, от толкова търкане…

 

Чувственост:

Татко настръхва, докато слуша хубава музика. Ама не просто, като я чуе, а когато я слуша с всичките си сетива. Когато долавя и тихите акорди. И когато може да живее в музиката. В детството ми се учудвах. Даже се забавлявах с шегите на мама, която винаги го питаше дали вече е настръхнал, докато от радиото се лееше полифония. Тогава се научих да наблюдавам музиката. А с времето се оказа, че и аз успявам да разпознавам съвършените звуци…с кожата си. Татко обожава саксофон, аз – пан флейта.

 

Емоционалност:

Когато татко иска да пожелае нещо по празничен повод – той не успява да изкаже и една дума без да му се накъдри гласеца. Така става, защото е истински, защото желае с цялата си душа доброто, защото знае как да преведе чистата обич през сърцето и да ти я даде в послание. Научи ме да строя мост между сърцето и думите, които искам да дам на някого…

 

Моето мъжко момиче:

Татко ме взимаше с него на работа. Показваше ми важната си професия. Охраняваше труда на хората и разследваше трудови злополуки. Показа ми колко е необходимо да разбираш от работата си и да имаш желание да я работиш. Показа ми колко е отговорно да пазиш собствения си живот и този на другите. Въпреки пръснатите мозъци по земята, въпреки обгорелите трупове на загинали работници се научих да не се плаша от нещастните случаи, да помагам с каквото мога и навреме. И без припадъци, моля!

 

/Днес е световен ден на безопасността на труда! Ама, внимавайте, бе хора!/

 

Усещане за собствена значимост или обица на ухото:

Татко ми подаряваше подаръци с повод и без повод. Сега продължава да го прави. Подарък от командировка = „зная, че ме чакаш с нетърпение”; Подарък от екскурзия = „спомен от място, където се сещах за теб”; Подарък, просто за деня = „прибирам се при любимите си хора”; Подарък, поднесен с подарък за мама = „обичам майка ти, но и ти си ми важна”. Подаръкът от татко е като холограмен негов образ – когато не знаеш дали си нужен някому, хващаш се за ухото, напипваш татковата обица и се сещаш, че отдавна си значим. Божествено значим, защото някой вече е усетил смисъл от теб и те е създал…

ТОГАВА СЕ РАЖДАШ ХУБАВ!

На Феите животът им е в младост…

Когато понякога тръгна да остарявам / да, да, „тръгвам“ понякога, защото смятам, че остаряването е път. Не само в житейски смисъл.  То е намерение, решение и последица. Мисля, нямам предвид геронтологията, говоря за онова остаряване, в нас самите, което понякога се случва от лошо отражение в огледалото/ и се сещам за една жена, пълна с енергия и малко щура.

Тя е образ, който не е от близкото обкръжение, но присветва ненатрапчиво в съзнанието и проектира, онзи мисловен модел на фара в морето, който напомня за себе си,  за да може морякът да осъзнае локацията си в момента, като на мен, лично ми придава увереността, че всичко ще мине, че светът си е точно толкова огромен и спасителен, моят собствен свят – също…

Жената се казва Фея.

🙂

Точно така реагирах и аз, като й чух името за първи път. Беше лаборантка във врачанската болница. Миньон, с огромни зелени очи, пълни с авантюри, хубави форми и червена коса, френско каре. И много говори. Ама говори с ампломб. За дъщеря си, за себе си, за живота, за малките му нещица. Като говори, особено за малките му нещица, ги прави големи и запомнящи се.

Преди години, Фея се пенсионира и замина при дъщеря си в Италия. Доколкото ми беше известно, помагаше при отглеждането на внучката си Мирея – Фея. С идването на малката на този свят, визуално, двете съставляваха персонажите на някой отнесен филм, спечелил награди за приказна сценография. Едната ­­- енергична, интересна, витална, докато те завърти около собствената ти ос, другата ­- крехка, нежна, срамежлива и порцеланова, като да кажеш „ах“. И мааалко капризна.

Мисълта за Фея ме държи отговорна за собствените ми мисли. Тези мисли за остаряването. И страха от него. Онова остаряване – вътре в мен.

Като се беше родила внучката й, ги засичам на центъра във Враца, с количката. Фея се смееше  гръмко, както само тя го може и маха с ръка, да я видя от километър. Приближавам и тя, с едрите си, стегнати оформления на горната част на торса, облякла един младежки потник, на който със златни букви изписано „Baby“. Усети, явно погледа и въпросителното ми изражение /то не че е критично, ама изненадващо ще да е било/ и с още повече звезди в очите ми обяснява: Ми, Баби станах, бе Гери! За това си го нося 🙂

Ей, като прихнахме и двете. Очите й – млади, живи и пълни с благодарност за всичко, което я е направил животът.

Това е да съзнаваш младостта, да си отговорен какво имаш в ръцете си и да я опазиш в съзнание, с дихание на младо момиче.

От Фея си имам и един любим израз. Него го каза, когато бяхме семейно в Италия, едно лято и тя, беше направила чудни спагети със зеленчуци от градината й. Беше си дошла от работа, защото като замина, освен че си гледаше внучето, то като стана една фръцла, способна да се самооглежда в огледалото, Фея беше тръгнала да гледа възрастни хора. Вярвам, че тия хора, до които се е докоснала тя, са живи и до днес. Просто Фея въздига за живот всичко оклюмало…

Та този следобяд, който се състоеше в един едвам преживян мързел, провокиран и от жежкия въздух, като сготви вкусотията и сервира масата, Фея не спираше да говори и така се получи, че сякаш енергията от думите й увличаше спагетите около вилицата като тайфун в море и засмуквах с уста и лелееее, какво се разнасяше в мен…онова Dolce far niente, за което се фукат италианците…И тъкмо се размазах и мислех, че вече няма на къде да се доразмажа, Фея се усмихна широко, изследвайки и изчаквайки да преглътна и пръсна в ефир една думичка, една единствена думичка, изказана с толкова съдържание и съответствие на момента, сякаш беше пулверизатор за стайни, лениви цветя, които всеки миг щяха да издишат…

„Пребиванье“

Тази дума я каза точно с тоя мек звук отзад, който подчерта нашето си провинциално наречие и с възходяща интонация, което пък събуди гърления смях в кухнята, а той още ми кънти в ушите…Абе, почти, като онзи, италианския израз, ама наш си.

От тогава, като нещо си заслужава в моя живот, му се наслаждавам, размазвам се, но му придавам и тази, значимата, женска и магическа енергия и хич не го оставям да се разтича до безкрай, че така ще остарее. Слагам едно „ПребиванЬе“ с усмивка и restart на младостта!

И така с Фея. Отдавна не сме се чували, но това ми стига за цял живот…

Позволявай си разкош, моля!

Любима фраза. Ето как: 

Петкова, Петрова и Аврамова сме три колежки и приятелки, които ни свързват много неща. Особено едно от представленията на Камен Донев.

 Всяка година по това време ме напушва смях за случката по-долу и се изпълвам с благодарност на Петрова, за това как приложно ми онагледи действието на закона за привличането.                                     

                                                The Law of attraction

 Чела била книгите на Вадим Зеланд – квантов физик, чийто философски трудове постоянно ни набутваше измежду проверките, по време на командировките и особено в обедните почивки. И ни облъчваше безмилостно за това как трябва да си „позволим разкоша“ да сме щастливи. Постоянно цитираше абзаци от „Транссърфинг  на реалността“, като при все това се хилеше ала напушена.

Моя милост и Аврамова отначало не й обръщахме внимание или пък кимахме с „аха“ и продължавахме с взирането в документите. И не защото не искахме да сме Щастливи, ама нещо не бързахме да си позволим този разкош, точно щото Петрова ни караше, искахме си нашият момент на убеденост в тази емпирика да дойде сам.

Петрова ни се струваше прекалено дълга, висока и идеална за гуру. Не си бяхме представяли гуруто като манекенка, амаха 🙂

Обаче си имахме една мечта и тя беше да отидем трите на представлението на Камен Донев. По него време, спектакълът се играеше под единственото заглавие „Възгледите на един учител към народното творчество“, още нямаше втора част. А дългокракото ни гуру реши, че щом го искаме, то трябва да визуализираме какво искаме и то ще стане. Ще го привлечем.

 Търсих начини доста време преди това да намеря билети и хич не си бях помисляла, че за три напечатани хартийки ще трябва да си навивам часовника за два месеца напред, за един вторник, за 9:00 ч., защото ми бяха казали, че именно на този ден, в толкова часа, ще отворят касите и ще почне продажбата на билети за Негово Величество мултивалентният Донев. Визуализирах тези месеци – подавам едни пари и купувам билети. Кво толкова има да му визуализирам 🙂

Обаче като срещнах три, четири „ми няма билети“ по телефона и почнах да визуализирам по-често и по-изразително.

Цял план си имахме трите. Да гледаме този ден да не ходим в командировка, ако може да сме наблизо до центъра през деня, да сме и трите там, да успеем да се измъкнем преди обяд и да купим билетите. Все неща, които при обикновени обстоятелства никога не се бяха случвали.

И ето, че точно този ден се оказа супер подходящ момент да проверим теориите на Вадим Зеланд и на Петрова.

„Шефе, ние отиваме на проверка да оставим призовка, ако има нещо ще се обадим“ – лекинко поизлъгахме. Лекинко, защото Аврамова наистина имаше да оставя в центъра някаква призовка. А поизлъгахме, защото иди обяснявай на шефа си колко е важно да си Щастлив и да привличаш щастието със законите на един квантов физик и Петрова, която станеше ли въпрос за Зеланд, почваше да присветква от вълнение.

Излизаме трите и нашата пасторка по пътя към Светите билети обяснява как нямаш право да не си убеден в това, което ще се случи. Убеден си, че ще вземеш билети и толкова. Ама няма „ами ако“, „ама как“, „дано“ и прочие. То ставало. Ок, бе Петрова, не викай така! Споглеждаме се с Аврамова и си намигаме. Убедени ли сме, бе?! Е, как!

На земята проблясва монетка от 2 стотинки, взимам си я в джоба и Петрова – Видя ли? Знак!

-Добре, добре! Отиваме и КУПУВАМЕ БИЛЕТИ! И няма „ама свършиха“!!!

Убедени до мозъка на костите си вече, на последната пресечка до касата на Сатирата, завиваме откъм гърба на НАТФИЗ и о, майко мила…убежденията ни се изтъркаляха през крачолите, та в ботушите.

Опашка! Не опашчица от десетина човека, а опашка, която представляваше една дебела плитка с навързани в гроздове глави чесън, които баба ме караше да плета в далечните детски години, да ги оставяме, за да съхнат под навеса. Отгоре на всичко опашката тръгваше от касата, продължаваше покрай цялото продължение на ул. Стефан Караджа, завиваше по Раковска, та почти до кръстовището на пл. Славейков. Чудна опашка от около 400 глави, шлифери, арт палта, шалове и възпитано обути крачка, които дори не почукваха нервно по плочките, а си очакваха духовната храна. Все пак бяха първите четиристотин.

Споглеждаме се, аз и Аврамова. Петрова крачи и ни приема, ни предава.

– Къде бе, дългата? Нали се сещаш, че няма да се наредим на опашката, защото това е цял ден висене, а ние сме на работа?

– Отиваме отпред. Да проверим дали чакат за нашия спектакъл, че може да си чакат за друг и да проучим нещата.

Няма шест – пет.

По Петрова, по Петрова, та най-отпред на опашката. Даже помолих един младеж да се мръдне малко от витрината на касата, че там залепили плакат и да видя поне за кои дати става въпрос.

Сигурно си мислите „е, кво? Най-много да са си купили билетите“

Как какво, бе мили хора?!

Естествено, че си купихме билетите! Но как! Ние убедени ли сме или кво!

Момчето, което ми откри част от плаката се наведе до мен и тихичко попита:

– Камен Донев ли искате да гледате?

Аз го възприех като прихванал от артистизма на постройката, която така прилепнало цялата опашка опасваше, че чак да се навежда, пък и говори тихо и викам „Да, да, за него идваме“. Той продължава да шепти почти:
– Дайте ми парите, за колкото билети ще ви трябват!
И в този момент проследявам погледа му, който притеснено поглежда към една гранде мадона от дясната ми страна, която и тя се навела да чуе. И разбирам защо е целия мини етюд.

Тая жена с голямо Ж, с две Ж- та, ако щете, като позина с червосаната си уста под аристократичната си капела, която пък усили звука, като от рупор и се раззея:

„Хораааа, вижте гииии! Тия, тритеееее, дойдоха на бял кон и ще ми купуват билетииии“

Нямах време да си търся убеждението, защото очаквах обществената вакханалия да отпочне СЕГА! Стискам очи и чувам гласа си, който откъде се взе, така и не разбрах да казва:

„Ми кой каквото имал, с това дошъл“ и подадох банкнотите в долното зрително поле на отзивчивия момък. За всеки случай се огледах. Никой не се беше вързал на виковете за помощ на дамата – пазителка на касата.

– Петрова, Аврамова, дайте да идем на отсрещния тротоар, да не пречим тук!

И ето ни там. Убежденията ни взеха да си подават пипалата от падението си в бутушите, ама само до половина, защото се усетихме как сме дали една добра сума пари на абсолютно непознат младеж, който къде е, опаааа, няма го. Сигурно е влязъл вече в касата, успокояваме се. Но и не смеехме много да се взираме в онази посока.        `

 Поглеждам Петрова за кураж. Тя се ухилила, както обичайно. А, Аврамова – реалистично притеснена. Чакахме си. Поне десетина минути. Почти прежалих парите за тренировките на децата ми. Аврамова вика „Е, здраве да е!“…

И младежът излезе, пресече улицата, отнесе още няколко моралистични лекции от онази реститутка и ни раздаде билетите. Питахме го как да му се отблагодарим, разбрахме че има фирма за озеленяване и му подадохме визитки от нас – поне можехме да помогнем с консултация по трудово право.

Гледахме го с ей такива очи.

 Изумени, впечатлени и ЩАСТЛИВИ!

И тогава, прибирайки се по работните ни места, видяхме с Аврамова, как  Убежденията ни в Закона за привличането, крачеха високомерно две крачки пред нас. А Петрова вика „Казах ли ви?!“ и си се хилеше:)

 Та:

Позволявайте си разкоша, моля!

Искате! Визуализирате! И привличате! Лесно е!

Ода за духа на материята

Да ти загори тенджерата със сармите, докато се изсипва чубрица върху главата ти, понеже си заел онази Г- образна поза, при която даваш отпор на тегленето на крачола от дъщеря ти, която настойчиво иска да помага в приготовленията около празника… е на нов телевизор.

Ама не, щото си го включил в писмото до дядото, понеже ти мечтаеш за духовни подаръци, за любов, топлина, святост и извисяване, а защото някой го е искал от все сърце. А на този някой майката до ден днешен казва: „Светланко, мамо, като че пред телевизора съм те раждала“.
Светланкото е нашият тати, с трудния характер, с малкото говорене, със сериозната професия, с многото мислене и с неговото „тихо, че гледам“.

Аз, като негов антипод, се гордея, че не гледам телевизия или ако се случва, то са новини и някой филм, който дълго анализирам по нощите – ако онзи Бен  си беше  обул електриковите кецове, дали Дейв би го забелязал по- отдалече и щяха ли акордите на Цимерман така тържествено да фиксират края на филма?!

Наскоро по стените в интернет социума се разпространяваше една трогателна реклама на американски авиолинии, решили да подарят коледно чудо на пасажерите си, които им се паднало да чакат по летищата навръх Коледа. В точката на излитане А, ги приканваха да споделят какво чакат за празника, като записваха тайничко пожеланията на всички от борда. Фотоапарат, таблет и такива разни аксесоарни радости различиха ушите ми от английския приказен дублаж на филмчето. Едно семейство обаче казаха, че искат голям телевизор и аз: „Тия пък!!!“

Докато се извършваше полета, работливите джуджета от авиошейната успяха да прикачат зад всяко желание, материалното му значение и докато нашите нищо неподозиращи пасажери очакваха багажите си в крайната дестинация – Б, от конвейерната лента, вместо куфари, заваляха опаковани и надписани подаръчни форми. Най-накрая изпадна и една огромна 42 инчова кутия, точно за онова семейство, което имаха най-нескромното желание от всички. Щото имаше и един готин пич, дето искаше бельо и чорапи и разбира се, си ги получи, че им се възрадва като, че никога не е имал такива – викам си „ето го моят човек! Истински, аматериален, радва се на малкото, сигурно душата му е голяма!“ – нали знаете – във всяка сцена търсим нашия прототип, че да се самоутвърдим, колко сме добри…

Това, което остана в мен като усещане, обаче, не беше онзи гърмящ лозунг „Човек е голям, колкото са големи мечтите му“ или „Не се страхувай от огромните си желания…“ и прочие, бях поразена от онова опулване, от онзи стоп – кадър на дишането, от изненадата, когато преди това си си помислил „да де, ама не може да стане“, от безумието на виковете, които сподавени, напират в гърдите ти и най-после намират писта за изява с едно звучно „Ааааааааааа“.

Семейството с огромното желание 🙂 Въпреки моето „Тия пък“!

 Все противопоставям краища, все измервам диаметри и си избирам по-положителната стериотипна страна, вечно аз съм правата, а другият крив, все осъждам и после се правя на благородната – да разбирам и прощавам уж, ама гледам с високомерие щото съм простила…

 А понякога, не разбирам, че магията е в капката олио, която плува на повърхността на водата и нищо, че не се разтваря в нея, тя я прави:

 друга, но интересна,

нехомогенна, но различна,

нечиста, но кехлибарена …

Магията е в онзи шарж на кардиограмата ти, когато вместо систули и екстрасистули на взаимната ви любов, сърдечната ти линия се изкривява в усмивка…

И като ти се случи същото онова, което е предизвикало твоето „тия пък“, лекинко се измъкваш на заден ход от сцената, на която ти си суперстар-а с духовните ценности, отиваш кротичко да седнеш сред публиката, която е твоето семейство с осветени лица в тъмното и да се радваш на чуждите таланти. Защото и гледането на телевизия е талант, а Коледа е радост!

 

Тесте факти и късмет в шепите

Когато търсите подарък за Водолей, купете му Ангелчета и нека да са две. 

Фактите:

4 ти декември,2013 г. – Св. Варвара – сестра на св. Сава, дъщери на св. Никола.

Св. Варвара винаги ми е звучало морско, заради близостта на едноименното селце до любимата ми църква в кв. Василико, Царево; заради близостта на рибния празник и по руски, заради това как Тя разказва историите си, току що прочетени в поредната научна или историческа статия. А Тя е любим за мен и семейството ми човек, с руска жилка по майчина линия. Обожавам, когато избухваме и двете в смях, по-често заради поредните „герганизми”, както Тя ги кръсти, които съм казала в разговорите ни.

Тя си има прекрасно име, но тук ще е няколко местоимения с Главни букви.

 Още факти:

Същият този ден – проверка, документи, работодатели в стаята. Нещата вървят на към актове. Поне 4 се виждаха отдалече.

Звън на телефона. Павката: – „В центъра по кръводаряване сме, двамата с Илийката, за кого да дарим кръв?“ – преподавала съм им химия преди десетина години. Развълнувах се. Разбрах, че са прочели съобщението ми във фейсбук, с което преди ден молих приятели да откликнат с кръводаряване, защото таткото на мъжа ми имаше нужда от поредното вливане, поради влошеното му състояние, но благодарих с цялото си сърце на момчетата и казах, че всичко вече е отминало и че е важало за предишния ден. Добри хора вече бяха сторили това и дори мъжът ми се обади от болницата да ме зарадва, че дядото ни е една идея по-добре.

Боже, тези момчета…

Същисах се от това: нищо, че са прочели поста със закъснение и без да следят, надолу, историята са се качили на първия трамвай и вече ми се обаждат от центъра по кръводаряване – готови да направят този сакрален жест!

За мен, която дори не им бях класна, а и училищните ни срещи бяха толкова отдавна…

Едвам си събирам мислите да довършвам проверката. Толкова ми беше станало мило, че мислено редуцирах актовете до два и оставих да пиша предписанията в протокол и да назидавам устно нарушителите. 

След двайсетина минути ми звъни пак телефона – Николай – мъжът на това Местоимение.

Извинявам се в стаята, че прекъсвам постоянно проверката, но този ден отдавна беше заявил важността си за мен вече:

–   Гери, здрасти! Аз…, то…, Тя…

–   Казвай, бе човек –  прекъсвам го – какво става, нали Тя щеше вчера да ми звъни, като се върне от прегледа, какво са й казали, защо не ми се обади? Ще го оперират ли този тумор или ще го смаляват с лъчетерапия? Кога и къде? – бълвам нетърпеливо, защото трябваше да сме се чули вече, но не исках да Й досаждам, все пак това са твърде лични територии и аз колкото и да не ми се отдава да ги спазвам, си бях мълчала няколко часа.Той:

– Ми Тя ще постъпва в болницата за операция, но са й казали, че двама души трябва да дарят кръв. Тя не иска да ти звъни, защото не иска да те притеснява, ама аз ти звъня тайно, да ми обясниш какво да правя и всичко ще направя…

– Стой! – викам му – след малко ще ти звънна и превключвам на линия за избиране на последния разговор с Павката.

Извинявам се повторно, че вместо да върви контролната дейност, говоря по телефоните, но заявих, че са жизненоважни въпроси. Те кимат. Какво да правят хората…

– Павка, къде сте?

– В трамвая сме вече, Гери, нали ни каза да си тръгваме. Защо, какво става?

– Моля те, Павка, странно звучи, но Тя е много важна за мен, може ли да се върнете с Илия и да дарите кръв, този път на името на….(Нея), за УМБАЛ …, еди кое си отделение?! – почти на един дъх му дообяснявам за случая.

                                             

 „ВРЪЩАМЕ СЕ!“

 

– само чух в слушалката и вече върху трудовото досие, което преглеждах на бюрото си, капнаха първите сълзи. От вълнение успях да бутна вазата с цветята, които бях получила за личния си празник, предишния ден и водата тръгна да пълзи към документацията. Управителите на фирмата се чудеха досието ли да спасяват или да не мърдат по-добре, че и без друго бяха респектирани и вцепенени от изхода на проверката, пък и от цялата ситуация – като че бяха не на проверка, а при диспечер на кръвни плазми.

Помислих си, какво толкова се шашкат и без друго няма да пиша всички актове, само един ми се мотаеше в главата вече, заради възпитателната цел…

След още малко време получавам потвърждение за дарената безценна кръв…и двете момчета са дали своята.

Това бяха емоции, без размери, просто не можех да ги стигна. Нито емоциите, нито височината на този жест!

Мислех си, как веднъж търсех за Нея нестандартен подарък. Четох в интернет, че подходящото за Водолей е ангелче…пък после й купих финтифлюшки, защото все пак е суетна и стилна жена. После си викам, егати късмета, тези момчета да бъдат точно днес на това място, когато Тя имаше нужда от подкрепа. Нищо не бяха сбъркали! Нито деня, нито мястото! Това бяха Нейните Ангели! А аз държах късмета Й в шепи и насочвах хора, случки…

 Фактите?!

Приключих проверката само с протокол, подадох документите на управителите и им казах:

„Днес е Св. Варвара и не е ден за актове, а за добро! Направете вашето добро, като си оправите нарушенията! Важно е да не прекъснете нишката, защото вече оставих знак върху документите ви…”

На Герберите капят цветовете

И тъй:
Обиколих си зверовете.
Постлах им обещания за Разум.
Замесих песни с Боговете,
Очаквах коронясване за Цялост.
А те ме кръстиха Незряла!
Тропосаха ми още сто живота…
Търкулнаха ме в новото ми бреме…
И ето ме на тридесет и седем.

Таман са ми човешките неволи, дори и чуждите уверено зашивам,
във себе си да мога да се вграждам, разбрах,
Не ми е нужна вече сила…
И всичко се смалява с единица
Във нашите триъгълни квадрати…

Дали ще смогнем само да се чуем, когато върху съвместното ни петолиние, останем две изтъркани от гняв самотни ноти…

Научно и житейско, а?!
Предполагам, и нормално,
даже някой споменава Рая.
Инатът ми, обаче, да съм с тебе,
расте като живачен стълб във ада…

20131203-003718.jpg

И Капитолия ке падне!

Може да се бяха случили поредица от тежки дни, лошо настроение, симфония минорни ноти, но аз си купих рокля, отидох на маникюр и придадох на огнената си грива още огън и още вятър.

С фризьора решихме да направим някоя и друга непокорна къдрица и си излязох от салона му като червенокосо херувимче.

Ходя, бързам, тръскам къдрици, въртя глава на ляво и дясно, сякаш някой ме вика…абе момиче за реклама.

Намърдвам се в едно такси, че слънцето загатва залеза си, изстрелвам си дестинацията и чакам да тръгнем, обаче шофьорът ми казва „ей са, чакай малко, че ме нападат“ и се вглъбява в заниманието си.

Ако бях обикновена домакиня, послушна жена и прекрасна майка, щях да реагирам така :О

Обаче на мен тези думи не са ми непонятни. Поглеждам: в скута му лап топ, на дисплея свети анимирано селище, отстрани два кръстосани меча в червен цвят, до тях – изтичат секунди до финалната битка и през това време шофьорът мести армия и ресурси от единия си виртуален град в другия.

Правя бърз оглед на ситуацията и му предлагам: „гледай да оставиш солиден дифенс! К’ъв го играеш? А, римлянин. На вас нападателите ви бяха силата, но в защита ви няма никакви. Няма ли кой от галите да ти прати фаланги, друиди и хедуани? И вземи, че скрий вожда, какво си го изтъпанил там?“

Моят Император ме погледна, блеснаха му очите и запали колесницата. Като се въодушеви! Как пета година играел. Как бил един от основните създатели на клана Респект /играчите се обединяват в кланове, за да си помагат/, как това му бил нам си кой сървър и да съм видела аз как последния път бутнали „чудото“ и спечелили международния спийд.

Ти, вика, играеш ли, та го знаеш Травиана. Разправям му, че съм играла преди 5 години, докато бях по майчинство с третото дете и „благодарение“ на тоя Травиан, това дете израсна беломуняво и анемично, защото майка му не смееше да излезе навън и да стои с другите майки на слънце и да люпи семки, защото вечно някой я нападаше и тя трябваше да си защитава населението. А нощите не спеше, не защото детето й ревеше, то на това дете гласът му не се чу, а защото трябваше да храни армията, да гради инфраструктура, да развива селища, както и да развива дипломация с другите халтави, във виртуалния свят.

В тази игра воюваха гали, римляни и тевтонци.

Тази майка го играеше девойка – французойка, т.е. галка и имаше най-силната защита по правило.

Не скрих неприязанта към клана Респект, защото именно от неговия клан най-много страдах. Понеже в началото бях слаб играч, не разбирах много от стратегиите на играта и ме касираха нон-стоп. Правеха набези и ми отмъкваха ресурс, умираше ми населението и ме изравняваха със земята. Сетих се да го попитам кой го играе в Респект, защото повечето „гадове“ там, които си бяха реални хора ги ненавиждах неистово.

И той ми вика: Ма3х – типично виртуално име, което обаче ми образува нервен тик на лицето. Една мускулна фасция се закачи и ми повдигна края на горната устна, в нервен тик.

Точно тоя беше един от онези, които ме касираха постоянно и заради който дни и нощи не съм спала. И между другото отглеждах бебе. Кърмех пред компютъра, пеех й военни песнички, говорех й как мама е най-добрата войничка и ей сега ще видят другите, нейните градове колко силни ще станат.

Как, бе Боже, можа да ми пратиш точно тоя да ме вози. В латинските имена на всичките му градове, дето си ги беше построил в играта имаше правописни грешки. Беше римлянин, колкото аз Помпея – жената на Цезар.

Гледам, пред къщи съм вече и му ги редя едни наум. Направо ми се изправиха къдриците от яд. Вика ми „7 и осемдесет“. Подавам му банкнота от 10 лева. Той продължава да си бръщолеви за нападението, колко оазиси опаткал героят му и как новата версия на Травиан била много по-готина и интересна и що не съм се била включила пак да играя, на него му трябвало някой, от който да се захранва, пък после щял да ми пусне ботове, да не ставам по нощите, ами компютърът сам да си играе, вместо мен, пък щял да лобира за мен в клана и да ме пуснели да им стана организаторка и както си мели хич не му личи да се бърка за ресто. По едно време вмъкна едно „ми нямам да върна, че преди малко се отчетох“ и аз, чак тоя път : О

Слязох си чинно от таксито, току що касирана за пореден път.

Жената в мен, обаче, не дремеше, ами направо си беше начертала стратегията. Обаждам се на телефона на оператора на тази марка таксита, продиктувах номера, който се отдалечаваше все повече от мен в тъмното, обясних чинно как ме е возил пиян шофьор, как ме стресирал постоянно като обяснявал, че някой го напада, бавно е карал и спирал, за да играе на компютъра си, а у дома са ме чакали три деца…Как не е имал да ми върне пари, как не ми е издал и касова бележка и как ей сега ще пусна жалба срещу компанията им в Комисията за защита на потребителите и НАП…

Самодоволно се подсмихнах на операторката, която каза, че ще провери случая. Затварям телефона и чувам как редя заклинания на латински:

„Faber quisque suae fortunae! Ubi fumus, ibi ignis! Pelle sub angina letitat mens saepe lupine”*

Гледам, пълнолуние като че беше…

*Всеки е ковач на своята съдба / където има пушек – там има и огън / Под кожата на всяко агне, дреме нрав на вълчица

Който пуши – хваща рак, който не пуши – хваща риба

Дъщеря ми, тези дни брои нещастните диагнози в семейството, които ни срутиха ежедневието за седмица и малко.

„Баба нещо е много неВРна. Защо само се кара? Така ще й умрат неврите клети. Виж сега – някакъв рак я е ощипал“

„Другият деди, и той – нещо не е слушал. Ракът му се е скрил в корема и му е объркал червата. Ох, сега ми остава да съм много послушна“

Тъкмо го умозаключи и докато ми показваше как играе ръченица, след тренировките на леда онази вечер – стъпи на криво, та сега сме в гипс до коляното.

Докато Скулпторът – доктор оформяше дизайнерски гипсовия ботуш, Ети възкликна: „ама сега как да си обуя кънките?“ Тогава докторът се почеши зад ухото и предложи опцията да й направи два ботуша и да инсталира отдолу ножовете за леда и така да тренира 🙂

На другата сутрин, Елисавета изтормозена от тежестта на крачето подмрънква: „Ох, мамо, не искам този гипс вече. Не мога да ходя, където си поискам“. За да я окуража измислям  приказка за Куцото пиле, което не познавало думите „не мога“ и „не искам“. И понеже не ги познавало, то не знаело да ги използва. Затова можело и искало всичко и никога не се отказвало при трудностите. Разводнявам приказката с интересни детайли, само и само тя да вдене намеците ми. Обаче малката ме изслушва търпеливо, прекъсва патоса ми и заявява:

„Виж, какво, когато Куцото пиле беше предишния път в Пирогов, с тати, когато си беше разрязало нослето при падането, една доТкорка го попита дали може и дали то иска да му бият инжекция, за да не го боли повече. Тогава Куцото пиле каза че Не може и Не иска и го оставиха намира. Така че, ако обичаш промени приказката и разбери, че да познаваш тези думи не е бебешко, а Принцип!!!“

 Понеже долната ми челюст беше увиснала, намерих време да се окопитя, затворих си устата, хванах Куцото пиле под мишници и го сложих да седне пред телевизора. Пуснах му новините!

Един рак, два рака и Куцото пиле – така решихме да кръстим изминалата седмица 🙂

И понеже статусите в социалните мрежи потъват и трудно се изравят, реших, че сега е момента  да  изровя и компилирам в хронологичен ред менталните израствания на Елисавета под заглавието:

                                                   „Елисаветини“

 

3 годишна:

–         мамо, мамооо, пуснах паТофите от балконаааа.

–         И какво ще правим сега, трябва да тичат батковците да ги намерят.

–         Амиии, може да изчакаме някой пиНц.

Из Писмо за Коледа: „Миличък дядо Койеда, искам само едно море, една русалка и много сутиени“

* впечатлена от историята на Ариел, малката русалка, която има много горнища на бански, направени от шелчета.

На избори сме 2011 г. Ети се запътила с личната ми карта към урните и не я пуска.

–         За кого ще гласуваш, малката?

–         За Мама!

На фасадата на една сграда в центъра, Елисавета вижда ето това:

 Изображение

Спира се, застава на буквата Ф и пита: „Кой нарисува татко ми тук?“

Излезли по семейно му и най-после приседнала на един стол, отказах на дъщеря ми да тичам с нея през градинките. Тя помрънка, помрънка, и в един момент ми каза, че много й се ака. Аз приех, че ме провокира, само и само да стана. Казах й, че се прави и няма да стана. Тогава тя се фръцна, каза „офффф“ и се отправи към опашката от хора, наредили се да си купят бира, застана им отдолу и извика „Може ли някой да ме изака, защото мама не иска!“ . И ме посочи с пръст.

4 годишна:

– Мамо, какво учиш толкова?

– Тихо. Не ми пипай нещата. Уча за видовете вещи.

–  какво е вещи?

– Ами, видовете предмети, като тези у дома.

– Ми, че то е лесно, бе мамо. Има предмети, които могат да се пипат и такива, които не могат да се пипат, но можеш да ги погледаш малко!!! Толкова ли не можеш да го разбереш?!

В къщи има коте. Понтифекс Максимус тире Йода, на кратко Макси / това му е цялото име по паспорт 🙂 /.

В спасяване на флумастера си от грубата игра на котката Елисавета го хваща зад врата и му заявява: „Момченцеее, това не е за игра. Ако щеше да е за игра, щеше да пише на него „За Котки“. Разбра ли ме какво ти казвам сега? „

* само да поясня, че имаме проблем с условните изречения. Още се поправяме.

*и Понтифекса вече не е сред нас…

Навън е пролет, вали дъжд и гърми:

– Мамо, това пролетен дъжд ли е?

– Да – казвам – и е много добричък за цветенцата!

– Те ще му се радват, но за да не се плашат от гърмите, ще им кажем, че това е само заря!

В ресторант. Запознанство. Ети:

 – Ти на колко си?

Момиченцето изважда да покаже с пръсти и почва да ги брои : „едно, две, три, четири“.

– оффф, и аз съм на 4, ама вече не ги броя!

Още малко от нашите историйки, вече на 4 и половина. Возим се с Елисавета в автобус, имаме си игра: единият казва някаква дума, другият трябва да я свърже в асоциация. Аз казвам „уста“, тя „гърло“, аз „сърце“, тя : „щом казваш сърце, аз ще кажа любов“, при което аз се попритесних леко и се забавих с асоциацията. Тя “ айде де!“, аз “ амииии, не знам какво да кажа“. Тя „като не знаеш какво да кажеш, можеш да използваш думичките на Пипи: “ любов? това не е ли много скучно?“, така ще кажеш „скучно“, а аз ще ти кажа, че не е!!! Любовта не е скучна!“

Ети към дядо си: „Абе, деди, ти на колко годинки си?“

Татко: „ми много съм голям, деди, на 60 сет и мноооого“.

Ети: „разбирам те, деди! Ама не мога да разбера защо тази жена – баба, ти се кара като си тооооолкова на мноооого“ ?! Не се ли научи да ги пиеш тия хапчета вече?“

– 

Ети на 5 г.:

 След разходката ни в IKEA, Ети уморена ми казва: „Майчицеее, в колко къщи бяхме на гостииии“

Eти от три дни си спи сама в стая /голям напредък за родителите  / и сутринта вика: „Мамо, аз достатъчно смела ли бях като спах сама?“ и аз да я поощря викам: „О, да, страхотна си, много си смела“, и тя почва да си върти един кичур коса, която отглеждаме като на Рапунцел и вика: „ми аз ще съм смела още малко и ще се прибирам“

Елисавета: Имам си гаджееее, като батковците мииии! Б. Андонов.

Аз: О, така ли? И как станахте гаджета?

Елисавета: Спечелих си го на BayBlade!

Елисавета: Мамо, аз знам какво е Е. С. Г. Означава моите имена.

Аз: Я тогава кажи моите и на баща ти!

Елисавета: М и Т – мама и тати.

Елисавета, в трамвая, води състоятелен диалог с по-голяма девойка относно зъбния им статус. Момиченцето – първокласничка се хвали, че вече й пораснали нови кучешки зъбки, а Ети ме поглежда и я поправя, че зъбите не са кучешки, а вампирски.

„Мамо, нали така е шпиц, а така е контра“ – показва ми с крачета Елисавета.

Да –казвам – точно така.

„Значи ние сме направени да ходим на контра. А защо дядо ми казва, че все съм контра? Аз не мога да ходя на шпиц. Не съм балерина. Аз съм фигурна пързалянка“

Пътуваме с колата до най-близкия банкомат, че ни се налага да плащаме нещо с мъжа ми. Елисавета възкликва: „Ооо, отиваме да ми купите нещо от магазинаааа“. Обясняваме й почти в един глас, че не сме тръгнали да ходим до магазина, за да й купуваме нещо. Тя: „Ами от къде ще ми го купите тогава?“

 Расте този малък козирог. Има си принципи! И то все важни!

И трите, дядо попе :)

Получих резултатите от хистологията на мама. Снощи. Вечерта късно. Слезе ми всичката кръв в земята, глътнах половин приспивателно, с идеята, че утрото е по-мъдро от вечерта, та сега ми се наложи да изпия два зелени чая, за да прогоня сънливостта, която не ме пуснала все още, а вече е 12 часа на обяд, на другия ден…и ефектът е хиперактивност.

Само простотии са ми в главата, а трябва да намеря начин да съобщя всичко на мама, да я изчакам да й мине от шока и после да му мисля за другите неща…

Ама то, това, минаване има ли, бе?!

В момента, единствено, се чудя по какъв най-безболезнен начин да разбере. Дали да й изпратя картичка, мейл, дали да го напиша на лозунг с текст „потвърдено! Обичам те!“, който да поставя пред прозореца на офиса им, с тати и се сещам за вица, дето на  Петров починала майка му и се чудели в цялата казарма как да му съобщят новината, та взводният им повелил да се строят в редица и казал: Всички, които имат майки – една крачка напред! Петров, ти къде, бе?!”

И като се сетя само, тези дни, между операцията и изчакването на резултатите, майка ми що годжи бери и кайсиеви ядки, и що количества от пустия витамин В17 изяде и колко се смяхме на всякаквито ситуации, които се изпонаслучиха…просто да му стане смешно на човек как ще му се смързне всичкото като научи…

А мама има две сестри. Като се съберат трите и ако си наоколо, трябва да си носиш памперс. Не един. Няколко памперса. И да се правиш, трябва, че не ги слушаш, щото ако усетят, че наостряш уши, имат способността да се самоцензурират и всичко губи смисъл и очарование.

И двете сестри се стреснаха като узнаха за операцията преди две седмици. И едни, такива, се ошашкаха. Сила излъчват и така уверено говорят, ама отвътре им трепери. Мило ми е като ги гледам, защото се обичат много, ама много. Харесва ми да виждам чувствата им. На интуитивно ниво – любовта им е Вселена, ама винаги имат за какво да се дракат. Даже го правят прикрито, уж не им пука, ама си дуднат под юрганите вечер, провеждат си монолозите и заспиват. А като се съберат и за да не отприщят междуличностната си проблематика, почват да обсъждат дъщерите си, какви неопитни майки били, как не се вслушвали в думите им, па зетовете – на китка да ги боднеш, ама то техните си били виновни…И, милите те, не знаят, че ние, техните дъщери си имаме наша си система да научаваме коя, какво е казала и също ги нищим, ама нейсе, все пак са майки!

Та как да не се разплаче човек от смях с тях. Решили, трите, да се изненадват една друга тия дни, да дойде едната от Варна и да каже „бау” на другите две в София, че да стигнат заедно и до Бяла Слатина – родното им място, по задушница, идната събота.

Айде, да не споменавам как минават почти всички задушници, когато тринките се съберат. Как донесената храна за помена, вместо да се раздаде, както е обичаят, едната сестра опитва, после другата, после се искат рецептите, изяждат си всичко саминки, облизват си пръстите, изобщо не се и усещат да подадат на някой, наоколо. То, всъщност така научих от голямата леля рецептата за израелските питки, дето сега сума ти хора, мои приятели, ги обожават. А с чесньовка как вървят – бегай!!!

Та, няма да казвам и какъв смях пада на гробищата. Ама те, и трите, са овладели едно свойство да се заливат от смях безмълвно. Картинката е следната: едната каже нещо, за да споменат баба и дядо и техните там родители, уж безобидно, другата го подхване, та го доразчепка, третата обаче апострофира първите две, защото е най-голяма и най помнела каква била случката там и както няма нищо смешно, ами е редно и да си поплачеш, изведнъж се дава старт на едно „Ох, не могаааааа” – гледаш ги и трите как се извиват, очите си стискат, лицата им стават червени от нахлуването на кръвта, приклякат, явно ще се изпуснат от смеха, обаче – гък, ама нито звук не се чува. Все пак са на гробища…И тъкмо си мислиш, че не сме се изложили пред останалите близки на покойници, които се суетят и криволичат между плочите, голямата леля като прихне, едно гърлено, като го отпусне тоя тютюнев смях / никога не е пушила, ама за сравнение с плътността на звука /, пък като прихване и втората, че и майка ми, и вече всичко отива по дяволите със задушницата.

Всичките им задушници са такива. Пък после – що се натискам да ги карам и съпровождам. Никъде, другаде не съм се смяла така, освен на Камен Донев на представленията.

Та като тръгнала голямата, варненската леля, с идеята да изненада софиянките, да вземе да се покатери с достолепната си възраст на Райската ябълка в градината, че да носи гадния плод на болната си сестра, щото като се казвала райска ябълката, белким райско да й стане, и да вземе да падне от дървото, че пукнала ребра – Адамови, че се натъртила, посинкявила се – чудо. Лежи и пъшка сега.

Да вземе другата сестра, в същия тоя момент, да сготви деветте ястия за деня, та по три на ядене – кое от кое по био, по-здравословно, като че ще живеем с орлите, та като се сецне в кръста. Лежи и пъшка сега.

А мама, жива, здрава, права щото, държи връзка по телефона с всяка от тях, после препредава на другата, захласват се трите в импровизирана конферентна връзка, самоиронизират неволите си, а сега хал хабер си нямат, че ни чака усилена работа с позитивното мислене, сила за преодоляването на големите скали, по които се изкачвах последната нощ, насън, и умение да се обичаме навреме, вкупом с всичките си недостатъци…

Милите ми, три!!!

Ангелите на Михаела

Три статии ме посрещнаха на прага при сутрешния преглед на света наоколо. А светът, вярно, че е навсякъде, но тук, в интернет е локалната му библиотека.

Първата статия беше на Михаела Петрова – за ангелите /
https://www.facebook.com/notes/%D0%BC%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0/%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%BC-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5/10153738194464096
Безкрайно топло и отговорно казано – Те са навсякъде и чуваме шепота им в онези моменти, в които усещаме как ни олеква, защото те поемат товарите ни…

Втората статия разказваше за благодарността, безбройните варианти да я изразяваме, да даряваме благост, когато са ни дарили добро – висше умение!

Третото, всъщност не беше статия, а заглавие на група в социалната мрежа, към която се присъединих: „Ракът е диагноза, а не присъда“! За себе си вече знаех, че редовете по-долу са  „ангелска любов“, която свети в червено…за всеки случай и за едно наум!

И всичко това, след като последните два дни бяха изпробвали силите и сензитивността ми и бяха преобърнали ежедневието ми в тренировъчен лагер. Успях да видя като на филм как може да се случи всичко лошо и всичко добро в един кадър.

Никога не съм имала възможността да чакам много близък човек да излезе от операция. Все мен са ме чакали. Сега аз – мама.

Не съм и предполагала, че ще се случи така. Да си разменим ролите и да имаме нужда една от друга, в обратен ред. Вместо тя да чупи пръсти и хапе устни до кръв от притеснение, този път беше мой ред да се изправя пред неизвестността, в продължение на няколко часа.

Бях я помолила само да ми се обади, малко преди да я отведат в операционната, за да имам представа в колко часа ще започне всичко.

Изпратих дъщеря си на екскурзия, махах й за довиждане с едната ръка, както й бях обещала, а с другата държах телефона и пак съм успяла да пропусна позвъняването в 8:42 сутринта. Паля колата и газ, обратно до болницата, за да съм там, наблизо. Всичко в мен получи спазъм и не действаше по предназначение, а шофирах и трябваше да съм внимателна. Няма как да забравя моментът „9:05 ч.“ – завих с колата по ул. „Св. Наум“ и изведнъж нищо, ама нищо  не виждам, защото Слънцето беше кацнало  на асфалта и  пързаляше  светлината си срещу мен. Усетих нещо много силно и интензивно. Като връзка. Като топлина. Като обич.  Аз влизах в светлината, тя прииждаше срещу мен и така образувахме прекрасна симбиоза – тя взимаше моя товар от страх, безсилие, притеснение и неизвестност, а аз просто я обичах и се разтапях в нея. И шофирах по интуиция. Паркирах пред болницата в кв. „Дървеница“, чието име съзнателно не назовавам, за да не събудя лошото й значение.

Съзнавах, че не бива да генерирам лоши, грозни и ужасни мисъл-форми, които да навредят на ситуацията и именно тази светлина ми помогна да не го правя. Някой, нещо, поемаше и носеше, вместо мен. Не бях сама, а единственото, което регистрираха възприятията ми – беше светлината – навсякъде около мен. Цялата бях настръхнала и усещах присъствието й по мой си начин. И имах уверението на тази светлина, че мама се държи, че е добре под действието на анастезията. Получавах информацията бързо, тя просто се вливаше в мислите ми и изглеждаше като моя, собствена. Поддържах добър нервен статус, докато говорих с Льони, моята балансьорка на нерви и с Вени Каталиева – един нов приятел, с които успях да  разсея напрежението, което не отказвах все пак да пусна от себе си, защото го бях завързала с един ластик и си го придърпвах на моменти, да ми напомня, че съм земна и че съм наред с психиката. По едно време, в собствения ми киносалон, светнаха лампите и на екрана се изписа „Наред!!!“. Това видях.

Точно в 12:30 ч., телефонът ми иззвъня и на дисплея му се появи „мама“. Успях да издишам, когато се уверих, че гласът беше нейният и макар и заваляно, тя насълзи очите ми с думите: „гърдата ми е тук, сигурно означава, че съм здрава“.

Запътих се към отделението, за да говоря с ръководителя на операционния екип. Докато вървях, в съзнанието ми изплуваха кадрите от предпоследния ми сън – държах в ръце малко, черно кученце, а то напишка обувките ми и  после се появи и делфинът от последната нощ: изправен пред дъщеря ми, измежду вълните, той докосваше бузите й, а тя го  целуваше по муцунката, огромните му, добри очи ме гледаха в напрегнатия ми сън и ми изпращаха спокойствие. Някой приятен човек, някъде, след всичко преживяно ми каза, че делфинът означава добри новини…

Влизам в болницата, дезориентирана от цялото напрежение и търся някой да ме насочи. Медицинска сестра, в зелен екип, топъл поглед и закачлива бенка на лявата скула – смътен спомен за приятелство и добра енергетика, ме въведе в кабинета на доцентката с руски имена, която с уморен, но безкрайно търпелив глас обясни, че са отстранили буцата и лимфните възли наоколо и ще се разбере тепърва как ще се процедира, но аз знаех, че всичко е наред. Нали  вече Някой ми го беше написал…

Момичето, със зелените дрехи ме посрещна, отново, този път в стаята на мама, като ми каза „Гери, здравей! Аз съм Петя от Враца, сигурно не си ме спомняш, но искам да знаеш, че съм тук и можеш да разчиташ на мен“ –  и сякаш светлината придобиваше вече телесни измерения… Цялото останало напрежение слезе от мен и си остана там, на прага на вратата /защото всичко с мама се случи за няколко дни, в които трябваше да пренаредя програмата си, работното ежедневие и ангажиментите ми свързани с визитата на одитиращите европейци, които наблюдаваха работата ни под лупа,  да подредя и разпределя домашните отговорности, заради това, че и съпругът ми замина по спешност в командировка точно в тези дни, да озаптя притеснението, че татко ще забрави да си пие хапчетата, защото тази, която му контролираше дозите, изведнъж се оказа с нужда от помощ и грижа…и защото всичко това беше много, беше забързано и всяваше ужас в мен/.

Видях как ръцете на мама отпуснаха чаршафа, като разбра, че ще е в добри ръце. И как усмивката й изтика страничните действия на упойката, като се добра до крайчеца на устните й, когато в стаята от операционната докараха момичето от съседното легло и то успя да каже, че е от родния град на мама – Бяла Слатина. Всичко необходимо беше там, в онази стая. Споменът от детството й и уверението за безкористна помощ.

И това, ако не бяха ангели на работното им място…

И да, Те бяха наоколо, през цялото време и се умножаваха…

Михаела беше права…

Да отгледаш…две деца и…буца огорчение?!

8:00 ч.

…- Хубав ден!
– и на теб, айде чао, че влизам в метрото!
След секунди я набирам пак, защото метрото не беше обичайното й превозно средство до офиса.
– Мамо, защо в метрото?
– Нали отивам на изследвания… ТАМ с метрото…

„…значи вчера, това което каза, за да ми покажеш, че не ме боли само мен не е било шега?!…“

Мамо, започвам ли да те губя?! Малко по малко, косъм по косъм, усмивка по усмивка…

И защо, мамо, на другите майки нищо им няма…Защо ти?! Нали отслабваш просто, заради разделното хранене и пиеш онази жива вода?!

Защото, когато беше до мен в болницата, да сменяш подлогата ми, да броиш капките от системите и да наместваш катетрите ми и когато се скарахме ти казах, че ти си здрава, а аз все болна?! Защото ме умори с въпроси „кой ти звъни“, „ти имаш семейство“, “ сама си си виновна за неволите у дома“…така и не допусна факта, че имам много приятели и колеги, които бяха искрено притеснени за мен…винаги си се съмнявала в мен…Защото те изгоних от стаята посред нощ, заради истерията ми и страха, че няма да се движа повече?! И ти тръгна, а после се върна при мен, в стаята, легна, стана и мълчаливо пак сменяше подлогата под мен…

Заради собствените си страхове, нараних теб?!

За това ли, мамо?!

Защото толкова години не успяхме да си говорим като приятели, постоянно ме назидаваше и се разочароваше от мен, а аз се дистанцирах и си запушвах ушите, защото ме болеше от това, че с татко бяхте определили „пътят“ ми като „нанадолнище“?!…

Затова ли, мамо?!

Всичко си поела в себе си, отглеждала си го и сега с Неговите щипци ще изваждаш от мен нежността и заключената обич?!

Срам ме е, мамо! Че не знаех как да те обичам…а сега ще те обичам, защото те губя…

Мамооооооо!

http://www.youtube.com/watch?v=hSkqrig-jHU&list=PL413F2BBFBCDD6C43

9:00 ч.

Мамо, измислих!

Ще сме заедно, мамо, повече, отколкото сме били до сега…И няма да се борим срещу лошото, ще го приемем и двете, може би ще го погалим, ще го разделим на части и всяка една ще изживеем отново, докато не се смали до първоначалната си емоция…

Горе главата! И двете сме мъжки момичета 🙂 Нали така си ме създала 🙂

И не е вярно, че ще си отидеш спокойно…Ще стоиш до мен неспокойна и изискваща, а аз просто пак няма да те слушам…

http://www.youtube.com/watch?v=3JWTaaS7LdU

14:00 ч.

Мамо, говорих с толкова много хора. Не като количество. Като мащаб на светоусещанията им. Иначе бяха трима.

Дени каза колко е важно сега да съм с теб. Не само аз. А всички, които не сме били. И да не те гледаме като обречена, а с благодарност за всичко, което си преляла в нас. Аз лично ще те гледам с реализъм. Нали винаги ми казваш,  че си реалист. И с това ще те гледам, дето винаги като съм мрънкала и имала нужда да ме помилваш, ти ме потупваше по рамото и вместо да ме оставиш да плача, ме изритваше „навън“ отново да се боря…

Сигурно съм много виновна затова, че не съм искала да суча като бебе и заради мен си получила онзи мастит, заради който си била в болница дълго време, с разрязана гръд и оставена да зараства – жива рана…Сигурно съм виновна за всичко, което ти причиних през пубертета си, с личния си живот, с възпитанието на децата ми, твои внуци…Все не ги възпитавам по начина, който ти е идеал…

После се видях с един мъж, който отдавна е загубил  родителите си и който израстна със себе си и е по-силен от всички мъки на света…говорихме за бизнес, но и той каза, че просто трябва да сме заедно и да те запомням повече…Изчака ме да си поплача и това каза.

През това време си писах с Юлия. Днес е починала леля й, от рак на гърдата. С нея се усмихваме на погребенията…и на смъртите, защото сме си играели по гробищата като малки…

Мамо!

После си мислех, че какво, ако ей сега получа инсулт или случайно застана на пътя между куршумите на враждуващи групировки и си отида за миг. Даже ще те преваря и ще те чакам горе. За да има кой да те чака и да те оправи с коловозите, че нали вечно си зле с ориентацията…

Ще се разберем с теб нещо. Все ще го измислим. Нали и двете сме по сценариите…После ще поканим Господ на представлението и ще ни ръкопляскат ангели, баби, дядовците, роднини и приятели…

Знам как ще четеш с патетика. Така както ме научи да рецитирам стихове и спечелихме заедно не един конкурс в миналото. Знам как ще напишеш и текста. Така както ме научи да подреждам думите и всяка дума да сълзи, да се смее и да настръхва кожата едновременно…

Тогава татко ще си поплаква. Нали го знаеш с неговите емоции. Винаги сме се смеели, когато той иска да каже нещо истинско и чувствено. Винаги му се разтреперва гласеца. То и аз това го имам…

Ох, като казах татко…

Я се стегни! Къде си ми тръгнала?! Само ти можеш да му се караш, че не си е изпил хапчетата, че ще вземе да направи поредната щуротия, като да се върже на телефонна измама и да се юрне да прави бизнес с ремъчки…

http://www.youtube.com/watch?v=KtBbyglq37E

15:00 ч.

Разказа ми по телефона как си била сама в залата от чакащи страшни диагнози. Всеки е бил с някой придружител и покрай всеки  са жужали лекари – познати.

Как Тити Папазов е придружавал 85 годишната си баба и същата тази старица ти е разказала как годеникът й е починал няколко дена преди сватбата им и как тя си е мислела, че ще умре след още малко време и как е свършил живота й…Как се е смяла, когато ти го е разказала вече толкова пораснала…

Видя ли?! Животът не ни е даден, за да го прекараме с любимите си хора, а за да станем по-силни, по-високи, по-пораснали и за да вложим този потенциал в следващия живот…Винаги съм ти казвала, че любимите хора са сателити и са ни необходими, за да се учим взаимно и да се сритваме по задниците, в момент на застой…

Ще те оперират. Добре. Ще го преминем и това препятствие и може би ще отложим старта за надбягването 🙂

Обичам те, мамо!

Келешът и Царската дъщеря – семейна трактовка

Обичам нощта с чаша горещо кафе…

Глупости!

Нито будните нощи почитам, нито кафето. Не пия кафе, а нощем спя.

И все пак единични случаи на инсомния имам. Тогава редактирам блога, преподреждам, изчиствам думи, фрази, добавям абзаци.

Така видях следния коментар тук.

Anonymous:

„поздрав на „царската дъщеря” за това й начинание (има предвид блога) от един „келеш” от неблизкото минало – демек брат ти! И ако се сетиш за него, може да му драснеш нЕкой ред ”

Бати, драскам ти веднага, така че да ти оставя белег от любов. Любов на сестра. И за да ти напомня как бяхме герои от приказка, том ІІ на Български народни приказки, далечната 1986 година.

Брат ми е 7 години по-голям от мен. Естествено, като недорасляци много, ама много се биехме. Апартаментът ни беше с интересно разпределение на стаите, така че три от тях бяха в редица, от всички се излизаше на огромната и дълга обиколна тераса и между всички имаше вътрешен преход. Общо взето, като тръгнехме да се гоним си правехме стабилни обиколки, съпътствани със затръшване на врати пред носа и преодоляване на други коварни препятствия.

За да ни бъдат по-гнусни обиколките си пълнехме спринцовки от онези конските – 40 мл и за да увеличим течната маса се и плюехме. Ама то това не беше гнусното. Предизвиквахме истериите си като пълнехме спринцовките от тоалетната.

Та на 10 години (аз), веднъж тръгнал на обиколка по стаите, което означаваше, че някой те гони, правиш глупости. Какво друго да правиш. Ааа, и бели!

Белята се състоеше в това, че брат ми, тъкмо ми беше изшуртял една спринцовка във врата, аз тичах с моята и събирах слюнчена течност, за да му го върна, но тогава цялото количество плюнка и вода се разпръсна из стаята. В злополучната стая, баща ни, който е строителен инженер си беше ситуирал проектантското бюро, върху което за още по-зла участ беше застопорен с тежести един огромен чертеж – метър и петдесет на метър, почти готов, след дълги безсънни нощи.

Помисли ли си вече, какво толкова?! Ама следиш ли ми мисълта?!

Това, което се оказа предмет на раздора, беше, че чертежът, пак казвам, почти готов, с всичките му там тънки, дебели линийки с туш, оразмерявания, метални конструкции, ферми и нам си к’ви още спесификации, начертан на ръка, а не като сега на Auto Cad, отгоре на всичко беше начертан на паус. Оризова хартия.

Имаш ли такава?! А плювни сега лекичко върху нея! Ейййй, ама ти си като Адам Сандлър дето може да я проточи до долу и да си я върне обратно в устата. Браво бе!!! А аз като пробвам, все си оплювам обувките.

Та, виж сега как се нагърчва пауса. И всичко начертано на него започва да изглежда триизмерно. За онзи момент това означаваше само едно: Съсипан едномесечен труд!!!

Можеш да си представиш широко отворените ми очи и тези на брат ми. И колко още по-големи станаха, когато на вратата се звънна и татко ни обяви прибирането си у дома с типичното си изкашляне.

Последва реорганизация на взаимоотношенията. От врагове за секунди станахме съкооператори. Нахвърляхме някакви дрехи, уж случайно, върху чертежа, белким тъканите им осигурят изтеглянето на водата обратно…детска логика, изпълнена с вълшебства 🙂

Обаче, брат ми, още не мога да му го простя, влезе в тоалетната и се заключи. И друг път го правеше, точно когато ставахме от масата и трябваше да се мият чинии…

И аз к’во?! И сам воинът е воин!

Ама се сетих, че имам да си чета по литература приказките и да се поставям на мястото на литературните им герои, след това да преразказвам от тяхно име…

В мен бушуваха чувства, гонеха се мисли, преглъщах вече сълзите си, не помня да съм дишала.

Татко – начумерен, преуморен и тежък от проблеми на големите влезе в стаята и аз успях да му се оплача, че тоя, брат ми, пак ме е бил, пак ме е тормозил. „Виж ми това, тук, от него ми е“!!! Избързах да се презастраховам. Аз, невинната таткова дъщеря.

Тогава седнах, доволна от представлението си и започнах да чета на глас, ама да ме чуят и ония в тоалетната.

„Келешът и Царската дъщеря”

Български народни приказки

И пляяяяяс!!! Един звучен шамар се разби в голия ми врат и пръсна на хиляди парченца убеждението ми, че ми се беше разминало. Викам си: „ок, изядох го вече, значи е видял чертежа. Ще ми мине от шамара, какво толкова“. Втори не последва…

И тогава:

„Ти на кого ще викаш „келеш“, бе?!” – татко тайничко, винаги е бил на моя страна в спречкванията с брат ми, но си беше справедлив. Не ми позволяваше да заучавам и прилагам удари под кръста и то от тия, женските, дето жилят и хапят, цвърчат и кипят с една цветна дума. Не ми даваше да го обиждам.

„Ама това е заглавието на приказкатаааааа, която имам да чета по литератураааааа”…проплаках обидена, огорчена и осъзнаваща, че се е показал само малкият дявол, а големият предстои.

„И щом е така, да ме биеш НЕЗАСЛУЖЕНО, излизам навън да изхвърля боклука и да изведа кучето, и няма да се върна повече”!!! – Успях да избягам.

….

Останалото не го знам, не съм го видяла, нямам и спомен. Сигурно брат ми има 🙂

Битовизми, какво ви ги разказвам и аз…

Току преди няколко години, обаче, с брат ми сме вече големи и със семейства. Една вечер превключвам каналите на телевизора, в час – време за лягане на малчуганите, 19:50 ч., и по БНТ, що да видя?! Разказват приказка с кукли. Една мила приказка.

Тутакси набирам телефона на позицията „Бати”, а отсреща гласчето на Аги, дъщеря му:

– Ало?

– Аги, леля ти е. Баща ти там ли е?

– Да, гледа Би Ти Ви. Какво да му предам?

– Кажи му, че Царската дъщеря му повелява да превключи на „Лека нощ, деца”!!! …И че го обичам…