В кръг

„…Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали — напои хубаво майката земя…“

Деца, от кого е това? Ченко, ти не знаеш, не казвай нищо, моля ти се!

Майка ни като изпадне в лирическо отклонение, присяда до прозореца, с цигара в ръка, издиша струя дим, напред и нагоре, като източва шия.

Казвам й, че е любимият Елин Пелин, тя, обаче е цар на управлението на двайсе теми наведнъж, почнала е да мисли за други неща, не разбира какво и защо казвам и ми вика „глупости!“, „Ченко, пи ли си хапчетата?“ Спуска се от местенцето, като варан на плячка и удря през ръка баща ми, който посяга към последното парче диня в кастрона.

„Ей, ако не съм аз, два пъти да си умрял“, вика майка ми.

Аз пак казвам, че онова пасажче е от Елин Пелин, от „На браздата“, обаче разговорът вече така се е изместил, че изгубвам воля за спор.
Брат ми „абе, Гере, спокойно, аз като не знам от кой е, пак същия ефект“

Майка ни обсъжда вече световни работи.
Виж, ако й кажеш, че татко яде хляб под масата, ще се включи с интерактивен репортаж от тоалетната, ще притича, като в движение ще си закопчае дънките и ще отбележи тъчдаун или ловко ще спаси бисквитата от схватка с баща ми, само не го е карала да плюе вече сдъвканото, но му намила на главата.

С брат ми се хилим, тия два дни си захлупваме главите с ръце на масата, а тя „как не ви е срам, бе, вие борили ли сте се някога за живот на мъж“.
Оттам още повече смях.


Ей така се случи, та се събрахме четиримата – брат ми и нашите родители. И без красивите ни продължения, поехме на път вчера: София – Бяла Слатина – проходът Троян – Кърнаре – Розино – Клисура (София).

Бяхме на гробища на родителите на мама, после бързахме да премостим (това от мама го чух) балкана през Беклемето и да оставим свещички на последния дом на родителите на тате. Накрая пренощувахме в Клисура, на брат ми в къщата за отдих. Та оттук ги спомням тия два дена.
По пътя много се смяхме.

Мама и татко се запознали преди повече от половин век. Слушала съм историята на запознанството им и все пак акъл не ми побира как баща ми, който е от подбалкана срещнал северозападната си приятелка – огън и лед на едно място, ами и нас сега ни има. Но нейсе.

В Бяла Слатина, в къщата на Климентина и Христо Тоневи -баба вечно се жалваше в общината на градчето, че не може комшията, чичо Пеци, да гледа пуйки и биволици в центъра на градчето, тамън зад Културния дом. Баба беше активист и председател на клуба на пенсионерите. И като захапеше някоя кауза, се бореше с нокти и зъби.
Като видяхме къщата, отдавна продадена на други хора, ахнахме.
Да е казвал някой, някога на баба, че в центъра на Бяла Слатина, не биволица и пуйка ще има, ами 10 еленчета, овце, петли и кокошки, екзотична порода свине, още по-екзотични фазани – златен и сребърен, няколко чифта пауни, че и бял, лебед – черен, папагали – огромни и шарени, канарчетата – в кафез на няколко етажа, като в блок, баба ми щеше да се е гътнала още преди това.

Човекът беше решил да посади и отгледа една мечта, неговата детска мечта, баш в центъра, зад културата на баба ми.

Като отидохме на гробищата, всички си траехме. Баба да не разбере, че…

После като тръгнахме през Попишко шосе, видяхме черен щъркел. Ние, нали  почти всички сме Черневи, татко се казва Черньо, ръгнахме с телефони да го снимаме, този, различния. Щъркелът.
Само аз ли видях, че като си разпери крилете и литна, корпуса на тялото му отдолу имаше малко бяло?!
Тъй е то, у всекиго черен има и по нещо бяло, ама малцина, го виждат.

После спряхме гладни на Чомаковци, ядохме кебапчета в хлебче, а един младеж ни се похвали с какво се прехранва, като ни чу, че се тюхкаме компанията, от нищетата на държавата ни.
Извади една кофа и виждаме съдържанието й.
Човек, над 5 кг трюфели. И кучета имал. Специална порода. Три.

После объркахме пътя и вместо за Луковит, тръгнахме на ляво. В Реселец нямаше кого да попитаме. До местната църквица, на пейка отпред, седи едно момче, нещо като че болно, ръкомаха безмълвно, на другия край на пейката седи женица. Като че и на нея й имаше нещо. Сякаш поглед нямаше. Като ги питахме за пътя, те кръстосаха ръце и посочиха всеки своя път.

Все едно де, върнахме се с колата и наслуки поехме в търсената посока.
Четох на наште статията за онова момче Jake Porter, която беше отразена в блога на един българин Иво. Момчето с генетичното заболяване, което, обединило два отбора по американски футбол. Че всички разединени по света е на път да обедини с историята си.

статията на Иво

Преходът Троян – Кърнаре ми е любим. Може би защото ми се случва веднъж на 20 години. Горе на билото, спряхме, татко ни купи по едно бурканче  с изкуство. Изкуство е да редиш различни видове сурови ядки на катове в буркан с мед. Благина. Балканска. И здраве.
Преваляхме балкана. Откриха ни се южните склонове на планината. Горе беше мъгла. И почваше да превалява. А на слизане, отпред – два тъмни склона, от двете страни на взора. Приличаха на бедра на закръглена девойка, стиснали помежду тях си, триъгълно парче земя, огряно от слънцето с прорасли жита. 

От радиото се лееше именно Адел. Аз по-подходящо съвпадение на момент, пейзаж, певица и песента й „…I set fire to the rain…“, не бях преживявала.
Минахме през Розино, селото на татковите родители Геновева и Ганчо. И на чичо Минчо.

о, чиче, я разкажи

Къщатата ни там, отдавна не е наша. Даже градината й беше прилежно и модерно оформена. Миришеше, не на любимата ми миризма на дърдонки, а на ухание от някой град, което новите й обитатели носеха, най-вероятно със себе си.
Отправихме се до гробищата и там. Те са подредени и поддържани. Всички гробове са посипани с шишарки и са на дебела сянка. Спокойно ми беше. Плевихме, чистихме, поцъкахме си с език що баба и дядо бяха полегнали в гробовете на техните родители, а не заедно, ама минало.
Вдигам глава, три важни за отбелязване пункта има в Розино – комина на розоварната, купола на църквата и ракетния корпус на минарето, на джамията. 

Труд, поминък и вяра.

Мюфтията тъкмо извисяваше глас над всички розови масиви, а в това време и последния ми сантимент от тази земя се чу – влакът София – Бургас разтресе свирка през ръждивите траверси.

В това време почна тежко да вали. Изморени от пътешествието, се изнесохме към селищното място, в съседство. 

Клисура. Най-чистият град в България. Във всяко отношение.
Къщата на брат ми.

Седнахме вечерта на маса, в двора. А този двор е в двора на родилния дом, в който баща ни някога се беше родил.
Когато брат ми е купувал земята тук, хич не е знаел това. Татко ни като разбра тогава, плака от изненада и умиление. Построи нов дом.

Гугутките от Бяла Слатина, знойните жеги, режимът на баба ми там и всичките тези сензитивни артефакти от селцето на татко ми, отдавна бяха моите опорни точки за справяне с тревожността през живота ми.
Дори на запис, звуковете ми действаха оздравително.

Майка ми е друга работа. Тя е молитва, ред и контрол. Над живота на всички ни, обаче най-много над баща ми.
Тя така разбира живота.

Татко използва суматохата от нашия смях, спора с мама и развива бясна скорост като изпояжда всички парченца сирене от чиниите ни.

Вика на брат ми: „Климе, татковата, кой ти слага плочките тук“ и сочи едно място до пенджурето. „Тоя, дето ги е слагал, си е оставил ръцете, може ли такова нещо, тц, тц, тц“

Брат ми се отбранява: „ми, ще си го оправя, бе тате“.

Баща ми построи къщата на бате, обаче да го изненада, не го пита к’во, що, и как. Той, татко си е такъв. Изненадва от свое име, със свои средства, ама не пита „искаш ли“. А после брат ми си направи ремонт на къщата и смени това, онова. Та татко да му намери кусури, за това беше целият разговор.

Сега всичките четирима, седим на масата. Напрежението и излишната пара вече послегнаха.
Седим, гледаме се на каре, вали дъжд, освен да се усмихнем, нищо друго не остана…

Тръгваме към София. Обратно към децата и любимите ни. Да затворим кръга.

О, чиче, я разкажи!

Спомням си като почина чичо ми, беше адска жега.

Адска беше не само жегата. Моментът, който беше избрал да почине беше кофти. Аз, с две малки момчета под мишница, на предела на силите си да ги озаптявам и възпитавам, без много пари в джоба, нямах работа тогава…абе, не му беше времето тогава да почива, ама негов си избор. Ние с брат ми и двете ми хлапета трябваше да отидем до с. Розино с кола и да участваме в изпращането до вечния му дом.

Чичо беше иманяр. Дребен на ръст, жилав и по френски готин. Имаше много карти на пещери и подземни пътища. Наричаха го Ганди. Знам, че често са го използвали, поради малките му размери, да го спускат с въжета по пещери и дупки. Не знаем да е намирал нещо. Ама какви истории разправяше само. Толкова приключения беше изживял лично и умееше да разказва случките си с научни обяснения. Много истински бяха. Чичо, обаче не вярваше в смъртта, като краят на един живот. Не сме разсъждавали по темата, но по блясъка в очите и фините усмивки, с които завършваше разказите си, точно когато за пореден път е бил на ръба на пропастта, интуицията ми даваше ясни индикации, че той си е бил на „ти“ със Смъртта отколе и само са се дебнели.

Аз пък съм отраснала почти на гробищата. Бабата от другата рода беше председател на местния клуб на пенсионера и организираше всички погребения в градчето, където прекарвах ваканциите си. И то, нормално, всеки ден – погребение. Много ми харесваше да съм с нея, защото постоянно някой ти дава нещо да ядеш, а после в гробищния парк, никой не ти обръща внимание и ти си се шляеш на воля измежду паметниците. И толкова много снимки. Семейни връзки, Години. Там се научих да изваждам с четирицифрени числа. На гробовете на връстници се заигравах най-много. Някакси се сприятелявахме веднагически. Ей така от снимката…Та може би, всичко това формира едно странно отношение към смъртта у мен. Не е страх, не е и страхопочитание. Простота и смирение. Смятам, че е хубаво. Не че е лесно като се прощаваш с някой, хич даже, особено ако скоро си бил с него. Но просто го приемаш и започваш да очакваш срещите си с този приятел или близък насън. И той идва и си говорите, смеете си се, пак същите дивотии, дето сте си ги говорили и на яве…

Та като почина чичо и отиваме дружно на погребение. Чичо, полегнал в прясно скования си нов креват, си мълчеше, както никога. Беше си затворил очите. Беше и синьо-черен на цвят. Така се оцветяваш, когато си починал от сърдечен удар. Изнесоха го на двора на къщата и всички се утишиха, заради заупокойната молитва на отчето. Жега, както казах. Адска жега.

И изведнъж, както си го гледах и се чудех прави ли се или ей сега ще ми смигне, той взе че почна да си прави балончета, които излизаха от носа и на всяко място на молитвата, където отчето трябваше да си поеме дъх, балончетата казваха звучно „Пук“. Аз се изкисках. Тайничко. Чичо ми си беше зевзек. И винаги научно обоснован. Жега беше. Адска. Нали ви казах. От нея остатъчната му лимфа беше кипнала и си търсеше пътечки да излезе навън и да шашардиса бабите 🙂 Получи му се, защото всички ръгнаха да търсят памуци и осуетиха опелото в двора.

После тръгнахме към гробищата. Попът се препъна, таман няколко пъти. Може и да му се беше приспало вече. То в тая жега, жизнените ти показатели не сочат надеждни стойности. Момчето, което носеше жито в един поднос, го видях да си похапва от него. По едно време се оказа, че сме сбъркали улицата с подстъпа към входа. От неравностите по пътя и кламбучкането, чичо успя да избута и последния памучен тампон от носа и даже да си отвори устата. Не знам какво толкова ужасно направи, та бабите се втурнаха да викат „ааааа“. Като зяпнат вечер телевизора и те така правят, ама сега не можело. Затвориха му я.

Как да е, пристигнахме на гробищата. Трудно намерихме току що изкопаните трапове. За това малко село, бая народ се беше извървял тук. Чичо беше един, а циганите бяха изкопали по погрешка два гроба. Бабите се разридаха пак. Ужас. Като че ли цял живот за това се бяха готвили. Ми, не разбрали момчетата. Какво пък толкоз. Все още някой ще рече да замине. Ето, чичо щеше да си разправя историите на компаньон по гроб. Пък нали ви казвам, не е като да не му бяха интересни историите.

В това време се оглеждам за децата си. Нямаше ги. Поне не в направлението, където очаквах да ги има. Светкавично се обръщам в другата посока и О, не! Големият ми син, тогава беше на 4 годинки, си отворил чувалчето с кокалите на прародата и се възхищава на съдържанието. Изглеждаше като че го бях оставила пред кашон с чисто нови играчки. Разбирах го, това си бяха безценни артефакти:) Малкият беше седнал на циментовано детско гробче в близост и сочеше снимката на детето. Ясно, на майка си син.

После не помня. Какво да има за помнене, освен историите на чичо?!

Земя и сълзи.

Смигнах му за чао и го поканих в сънищата ми.

От тогава, когато го сънувам, на другия ден просто разказвам по някоя от историите му на мои приятели и задължително описвам маймунджулъците му от погребението 🙂