Сънувах, че пиша книга. Беше поредната. Изписвах молитви на ръка. Молитвите бяха мои, бяха моето ковано желязо, което изграждаше последователно моста ми към себе си. Но събирайки ги в книговезие, си давах сметка, че мога да продавам молитви на хора, които вървят в мъглата на мислите си.
По началната страница имаше пясък, а когато го издухвах, отдолу се разкриваше името на автора: Религиана Църквичка…
Една от илюстрациите вътре беше на малка католическа църква, гледана от далече. Бях я запълнила с черен туш, с цел да се привлече вниманието на читателя върху цялата й форма – форма на сгънати пръсти и само показалец, който сочи нагоре, така щото ако хората от селцето бяха в нужда и искаха да разберат къде им е Бога сега, то киршето да им сочи посоката. От страниците миришеше на отминало време…
Моментната проекция на личната ми истината е, че днес куполът на църквата трябва да сочи навътре. Нещо като нишка, свръзка, мост и това да е мостът към същността на човек.
И първата Божия заповед би означавала да нямам друг Бог освен Бог в мен. Първо Аз, след като съм изградила стабилна връзката със себе си, после всеки друг – родител, дете, партньор, приятел, политик, кумир и който и да е…
Заповедите стават лесни за изпълнение, когато пораснеш 🙂
klementinasblog 