За Рождество

И за женската интуиция в днешно време:

Колегата ми чака бебе. Не той де. Ама и той.

И целият ни офис също. Защото като му звънне телефонът и работата спира.Повдигаме поглед над компютрите като сурикати, обаче като чуем, че си говори с трудовото ни аташе в Лондон, въздишаме и работата продължава.

Та тия дни излизаме по проверки и той споделя как иска да вземе подарък на съпругата си, но се чувства объркан от това, че желае да й е лесно в домакинската работа (от миксер имала нужда), ама пък нали то така не се правело (чело е момчето).

Поставям се на мястото на бременната му половинка и си мисля как бих се възрадвала на нещо лично, ефирно и лъскаво, което да ми стои като етикет „обичана и скъпа, признателен съм ти и се покланям пред това, с което ще ме дариш“ – нещото, от което винаги съм имала нужда, признавам. И не че не съм получавала хубави подаръци, но нали знаете „аз луната й свалям, тя вика: Е, нямаше ли друг цвят“. Някак си, в годините на съвместно съществуване, поради поведенческа незрялост така и не оценявах гледната точка на моя съпруг относно подаръците…после и да оцених, си остана една горчивина в неговото гърло, но така се пише класика. Маркес ще ме подкрепи.

И така, проектирайки собствените си липси, реших, че ще е добра идея и замъкнах колегата  по ювелирните магазини, да избира като истински мъж, щото иначе миксера под елхата щеше да се помни доде станат баба и дядо.

Сам се ориентира към една приказно изработена висулка с лика на Богородица с младенеца, избра й подходящо синджирче и се прибираме, а той подскача, не видимо, но тези неща се усещат. Поне всяка жена хваща тези микродвижения с огромни амплитуди с фината си сензорика. Ама буквално припрян като дете, което има в себе си такава огромна тайна по Коледа, че му е трудно да я побере.

Хем му се радвам, че реши тази дилема с подаръка, защото знам какво е за един мъж да се чуди и мае (де да знам, откъде знам), знам и каква огромна усмивка и що окситоцин ще се разлее, и дано спомогне за лекото раждане на момичето му. Амин!

Та вървим си и той ми споделя идеята си, да вземел няколко кутии, огромна, по-малко огромна и така няколко, които да се поставят една в друга, докато любимата стигне до нейната си кутийка с бижуто. Тутакси му пресеквам вдъхновението, като му обясних, че да извинява, ама този кодош си е типична мъжка простотия и сега точно не е времето да го причинява на жена си. Момчето е читаво и веднага се съгласява. Ще го формирам, викам си, като истински готин мъж, защото всички жени възпитават по нещо в мъжете, не са само майките и съпругите. От опит го знам. И вече се виждам как Бог ще ме пусне в Рая, щото съм благотворила възпитание към чужд мъж.

Вечерта си лягам и си правя ретроспекция на деня, усмихвам се заради неговия подарък и ми мина една мисъл, той дали ще смогне да устои на изкушението да се похвали какви ги е свършил (тук да се прочете два пъти, защото затуй го пиша това)…защото за един мъж да купи прекрасния подарък на жена си е направо повод за напиване, не заради цената, а заради улучването на червената точка в играта на Дартс. Житейският Дартс. И този, който е на отбори – мъже и жени.

Сутринта идвам на работа.  Колегата също. Обаче един обран откъм емоции, прилежен, спокоен, седи и си пише писмата.

Е тук ми се включва интуицийката, дето за нея идеше реч в началото. Провокирам го и както ще се разбере в края на тази история, успешна ми е била провокацията:

„Абе, колега, знаеш ли, домъчня ми, че те изкритикувах за бъзика с кутийките. Може да вземеш миксера и да го сложиш под елхата на Коледа, и тя да се „изненада“, ама ти после ще извадиш колието, и ще стане яко.“

Той поглежда виновничко и вика:

„А, аз не можах да се стърпя. Подарих й го вчера. Ми трудно ми беше да го държа до Коледа“

Ами…сега чакаме всички Рождеството!