На бабите ми облака

В един нажежен до бяло ден, държиш облак на въженце

Да те следва по пътя

Да вземеш колата с подвижен таван и да натовариш всичките си баби
И да ги караш на море.

По пътя да пеят народни песни и шамиите им да пърпорят от вятъра,

Да им купиш сладолед,
Да им спираш тук – там,
Да им завъртиш света
И да ги слушаш как викат по хората от бензиностанциите

“Дека си, бе мореее”

И тогава онзи облак, отгоре,
Да се разпухти на парченца и да се изниже от връвчицата
И да се прави, че не е с нас

Ама нищо
И без друго
Морският бриз ще го отвее

За да заобича сам лицата
На моите баби…

И един ден
Като ме попита този вятър
Абе, момиче, откъде имаш толкова баби,
Ще му кажа аз:

Във всички тях ме има, дълбоко в душите им,
Затуй сме заедно.

На гости при баба

Всеки ден, поне за малко, откакто си замина, съм при нея, при баба ми.

Не е от носталгия.
Аз мъка нямам.
И не съм имала щом мозъкът ми сътвори най-съкровеното местенце, съществувало някога.

Един полусън, който ме отвежда на екстремно висок варовиков склон, покрит с гъста зелена растителност, от който като погледнеш надолу, първо виждаш облаци, после, някъде в ниското – бряг и безкраен океан.

Баба обитава дървена скалъпена къщичка. Стабилна за ветровете, прохладна за изливите на слънцето, над нея.

Донесла си е малко неща от нашия свят.
Старата й китара и картината “Альонушка” на Вазнецов.

Да. Баба Климентина още свири на китара.
Притежава особен песъчлив глас, с който ми пее стари песни, чийто текстове всеки път не запомням.

Вечер прелитат прилепи.
Има веранда къщурката. С чугунена вана на крачета и кушетка с дървена маса.

Седим и гледаме тишината на самотата.

Не е оная самота, земната. Тази е вселенски покой.
Баба я припява. Песента привлича, като набиране по въже…

Баба е с рокля, коси на вълни и фиба за дългия бретон.
Виждала съм я приживе във “Великият Гетсби”.
Още не е срещнала дядо.

На котлона се готви рибена чорба и мирише на дивисил.

Има тетрадка с молив под прозорчето. Отвън.
Дневникът й се прелиства напред, а сега назад, защото в този свят е така.

Ако чуя кавал, някой ме изтегля с ластик на земята.

А, когато някой ден се върна съвсем наистина там, ще съм сън за моите внуци…

Таборът си отива

Капчица вода
изстискана от конската ми опашка
се люшва
в листо
като в хамак
закачено на две пръчици
издялкани
с опакото на детска беля.

Циганско дете
опъва тетивата на лагуната
обтичва я
с ръце над главата си
държи
черна кърпа
развяна
като
Сажда – дъщеря на гарвана.

Очите ми текат към моето небе
където само с поглед
и две три
водни пари
мога да изпиша
“Съм”,
“Бях теб”.

Защото те издишах.
Лято.

**

---

Има едни дни
от месеците на живота,
когато слънцето
се търкулва
измежду пластовете земя
и небе
и в раздърпана млечно-кайсиева завивка,
като неоплодена яйцеклетка,
бавно придърпва последните си
огнени,
вече изтънени дири
и завлича облачна материя.

Последната съм,
съвсем
посиняла
от студ…

Тогава
отляво,
отвила сребърния си корем,
иззад перлени завеси,
застива най-красивата
луна.
Изплисква
всички земни приливи.

Обло
изригва студените си вулкани
и се дави в лунни пулсации…

Ластичната ми усмивката се връща от опън.

Прибирам крила.

Дали още
осъждам
осиновяването на деня,
щом друга го ражда…

*

Пък копая.
Пък премествам камънак.
Пък псувам Сизиф.
Пък сетне се мъча да намеря хубуто в камънака.
Щото добрите момичета не псуват.
Пък се изправя.
Пък са усмихна.
Пък минава Алида и ме пита какво правя.
Кажа ѝ, че правя стъпалца пред портата, и знам само, че стълби се правят по формулата 2В + Н, ама няма да я спазвам.
Аз и не знам как.
Ама пък не спирам.
Пък тя ме окуражава.
Пък се усмихвам и продължавам.
Пък сетне баба Танка ма викне да ми даде курабийки, дето правила.
Пък задъхана си хапвам една.
Пък завалява дъжд на ситна капка.
Пък топя корабийката в уста, отворена към небето и примлясвам.
Ммм, попарка.
Пък тате ми изпраща отгоре едно гарваново перо.
Пък то пада отдясно и виждам едно ръждясало острие стърчи от земята,
че стара е къщата
Пък нали да не залитна и да не падна
Защото бях любимата му дъщеря…
Пък.

Кап.
Ей, че мокри тоя дъжд

…

Бубено ми е днес. Цял ден съм в полусън.

Пътуваме из села, в западните покрайнини.

Небето е като на Елисавета следите от снощния айрян по стените на чашата.

Гледах ги дълго, преди да я измия. Приличаха на песъчливи хлътвания, както Мелнишките пирамиди. Но наблизо е с. Прекръсте и после с. Разбоище.

Някак сънят изобилства над чувството за остатъчна реалност и двамата виждаме разорана земя, на едри, чак огромни буци, като развълнувано, кално море. По средата на картината две вани. От чугун. Насред морето, нали се вижда добре?!
Между тях подпряла, с длани, главата си, една женица. Човек да си помисли, че е корабокруширала. Ама не ни се спасяваше.

Пътят ни дондурка на места с ясни отскоци, тамън се смеем, защото каквото и да си говорим, на големите бабуни, прекъсваме разказите си, ако са ни мили езиците. Аз вече се бях прехапала.
И виси табелка на една междумахленска спирка. Скърца, хваната на две места с вериги, с по две, три халки. Докато се поместваше от течението, ми бликна глазираната й повърност, а надписът гласеше „Приятен път“. Пфффф 🙂

После насред нищото, дето сте пътували вече има-няма двайсет самотни кадъра на пейзажи, няма ли да ти е странно да видиш дървета овързани с лилав сезал. Яко лилаво. С възелчета. Все си мислех, че по електропастирите трябва просто да тече ток. Но това да тече лилав ток, не е ли като откачен сън.
На мен ми беше като следа за друга странност.

Насреща село Молак, от което пътят води към балканска височина, ние естествено ще я разнищим тая следа.

И сме на върха, след многото завои, на чиито ъгълчета сме спирали, че то гледки ли се бяха открили. Дарове на съня.

Гледки в цвят, сякаш някой беше ръсил щипка ябълково оранжево, с оксидиран железен прах (абе мъничко ръжда), шепи рапично жълто, сухи късчета от торта „червено кадифе“.

Този някой беше оставил и малкото зелено, да не претрупа картината.

Излизаме на едно равно място, отгоре на високото и хоп, табелка на с. Равна.

Мче, какво друго да е?!

Толкова да иска човек да снима, да нарисува, да преразкаже. Да поиграе със светлината.Тук да изпъкне балканския солей, там да се вдлъбне земна трапчинка. Ми не е същото, като наяве.

Размислих се, че и фотографията, и художественото изкуство разказват, пресъздават, но не раждат първородния изглед. В лингвистиката, като преразказваш, връщаш едно време назад.

Ако искаш да си оригинала на гледката, трябва да си Бог.

И кой си?!

От толкова есенен меланж, нямаш сили да знаеш. Просто Си…

Понор

Когато залезът огрява дясното ти рамо и е толкова залез, колкото ти, ако беше паднал на йога килимчето за стойка планк и можеше да стреляш със снайпер от този ъгъл, напред.
Светлинното шоу се изиграва всеки ден, като върти своите номера под различни ъгли в спектъра от 180 тия градус до нулевия такъв.
Да речем, с присвиване на око, като опитен геодезист, че точно сега лъчите огряват под 10 тия градус, което си е почти успоредно на земната повърхнината.
Автомобилът се движи по билото на понор, а отпред се мяркат две три махали, но трябва да проточиш шия и да се повдигнеш, докато се движите или да използваш аванса от някой ненадеен скок, поради съприкосновението на гумите с разпръснатата карстова скална маса по пътя, за да си сигурен, че изтърбушените червеникави петна са именно покриви на къщи. Вярно. Къщи, фургони, някакви огради, някакви дворове.
Гледката гнети, някак, и осъзнаваш, че тези две, три махали, са се утаили на дъното на земна вдлъбнатина, а светлината достига само до ръба на прилежащите им хълмове.
Като че някой е сипвал в кана и ги е залял, ама с тъмна прозрачна материя – хем влага, хем студ, хем самота…
Неизбежно се гмуркаш в акция за оцелели. Няма да спасяваш, но поне да видиш, че там има някой – как се оправя, той си знае. Ти да видиш, че има и тъма, той да види, че има друг свят, идва отгоре, от светлината и да запали своята…

Somebody’s painting

Артерия

Боядисвам врата и рамка.
Идват ми идеи и дорисувам декоративното стъкло на вратата (от месеци го бавя).
Минавам втора ръка. После пак птица в стъклото.
Елисавета готви първите си пълнени чушки. Сама от А до В. Защото не знае как се готви до Я.
И защото леля ми се смее гърлено, когато й разказвам за Елисавета по този начин. Ще избухне да се смее, ако й разкажа, че аз рисувам, а не я гледам как се маже.

Сега Ети ми говори за леля ми, която е в болница по спешност и успява да се събужда от внезапните си тръгвания…
Пита ме дали трябва човек да се грижи за мозъка, сърцето и вените си, точно така, както се грижи за вишните, райските ябълки и смокините на лозе. И им се радва. И ги раздава.

След малко, вече съм на друг детайл от витража, но хвърлям поглед към нея.

Придърпала един стол, седи пред печката, чете „Старогръцки легенди и митове“ (дочита я бавно от седмици) и запържва ориз с лук.
После оставя книгата и я чувам:
„Я, по-добре да се помоля“.
Бърка сместта за чушките.
Сипва подправки. Шепне.
Казва ми нещо, не я чувам.
Обръщам се и срещам погледа й:
„Трябва да е жива още, мамо“…

Рисувам още две птици. Феникс…

Полет над Исландия

Аз тръгнах по горите
да прескачам глухарчета.
И свистят ми петите,
а очите ми – фарове.
От косите ми паяжини плете си небето.
И в мрежа от обич улавя елфите в мен.
Всъщност изпращам те и подире ти тичам.
Снимай отгоре на какво ти приличам.
Ще отскачам далече, почти колкото там е.
И ще чакам в здрача твойто послание.
Ще докосвам жицата на твоята мисъл и в s.o.s ритъм ще рисуваме китове.
И ще вплитам безмислие в думи от рими, ще ми казваш „зелено е“, а аз ще напиша колко е синьо.
Твоите гейзери и вулкани ще изглеждат велики, а при мен в тънки строфи ще се нижат картини.
Ще опишем Вселената – ти ще виждаш, аз ще говоря.
Ще усещаме колко е бременна и как това не ни стига…

Blurry summer girl

Когато връщам очите на мястото им, наблюдавайки под арката на клепача, виждам подобен образ на слънчевия диск, полузахлупен от разтеглено парче облакова материя. Убеждението, че ей сега лъчите ще стопят нишките въздушна вода, се оправдават и жълтия филтър от изгоряла трева покачва нивата на хубавите хормони в мен. Начупените кичури от несресаната ми коса, все се чудят откъде да намерят дъска за сърф, че да съответстват на вятъра.
Само да поискам да се надигна от текстиленото море на чаршафите, погледът ми скоква върху гребените на образувалите се вълни.
Опитвам се да се задържа седнала на койката, зарила стъпала в пясъка под нея, но явно атмосферното налягане ме гътва и продължавам да гледам към хоризонта, който вече не пресича гледката, а става продължение на мислите ми.
Едно премигване разстояние и рибарската колибка се разтърсва от тътен, изпуснат зад гърба на диригента. Някой акордира пианото твърде гръмко. И тъкмо тогава клавишите започват да рисуват в различни тоналности на мокрото, капки, този път идващи от небето.
Картината съвсем се втечнява и кадрите заваляват един след друг и не ми дават да упражня собствената си воля, да завъртя глава и да огледам.
От тавана висят канапени връвчици с въртящи се огледалца и започвам да чакам обръщането им по подходящ ъгъл, че да се ориентирам къде съм.
Хоп, едно стъкълце ми показа миг, налазен от гъста, млечна въздушна пелена, която се опитва да обере с пръст пяната на вълните. Друго парченце стъкло ми загатна за нежен шум от валящи небеса, които слепват капандурите на съзнанието…
Чувам и наклона на метличината избуяла зад подслона ни.
Опитвам да приспособя взор през папратовите пръчки, служещи за щора и пак капка отнася и последното ми очакване за реалност…
Мислите се губят като избледняващи субтитри на разказите ми…
И да, нежен е дъждът, а светът е пуст на цветове и е ням, в сънно бяла лодка…

Сънища с куче, без куче

…и този паяк си разпнал паяжинката на четири дрянови пъпки, та чак изглежда да си е прострял трапезната покривка и тъкмо тогава му сервираха порция китайско със сладко кисел сос. Хлебарката от съседното кьоше на гредореда, в извехтелия навес, която дълго беше плувала в останки от ферментиралото вино.
Просто мършавата котка топна муцуна в канчето, хлебарката се закачи на трите сензорни косъма над очите, а сетне като изтръска рижата си главица, котката изненада паяка Хемингуей с тази меланхолична вечеря.
Отвън залезът пошиваше с цикламенооранжеви конци своят стогодишен гоблен…

Тогава някъде се събудих, а на моя сънен хоризонт, който се очертаваше от ръба на матрака, бяха кацнали чифт маслинено черни и толкова изпъкнали, влажни очи на Тин Тин, съдържащи въпросите на цялото му битие: „а наградка, че не те събудих с език?
Ще пишкаме ли днес или да си избера средата на коридора?
Нещо да имаш за зъбен камък?“

Един неразделен випуск

Снощи, докато се залпваше балът на випуск 2019, а нашата другарска среща „25 години от завършването ни“ кротко анализираше кой какъв доктор е станал и кои от неврозите ни са наследили децата ни, се хванахме на еленкиното хоро почти всички празнуващи.
Пристъпвайки надясно, пазех роклята на госпожата ни по химия (тази жена, както впрочем единодушно отбелязахме, беше точно толкова красива и витална, както когато ни забърка главите с химията преди четвърт век), по мен идваше девойка от новозавършилите.
Беше хванала роклята си отстрани, че да сколаса със стъпките и същевременно с малките си пръсти бяхме сключили завера „довери ми се, животът си заслужава хорото“.
Увивахме се между трапезите с непокътнати чинии шопска салата и пържоли. До всеки два прибора имаше един трети, с дисплей и отворен фейсбук.
Аз може и да внимавах в движенията на танца, но в главата ми валяха определения за динамично химично равновесие, закон на Раул, константа на Планк.
Помислих си как на тея, младите само изкуствени мигли са им в главите и на татко им съдържанието на банковата сметката, пък ние, с 25 годишния опит, ехеее докъде го докарахме. Зачудих се как тази брилянтно изглеждаща преподавателка по химия ни обожаваше като клас, но сега в очите й блестяха обожанието и удоволетворение от постигнати успехи на новия й випуск.
И в посоката на гайтаните, които описвахме с крака, усукването на стъпките под нас, сменянето на позицията на тялото, с врътване ту на дясно, ту в другата посока, трепването на раменете, ръцете ни – ту долу за свръзка, ту горе за емоцията на танца, погледите, които се срещаха при увиването на хорото, всичко това беше мост, построен от омрежените ни съдби.
Не сме различни поколения с огромна дупка в качеството на ценностните ни системи.
Всички сме деца на учителите ни.
И те са тези, които обичат всички поколения.
Те ще намерят смисъл и в това, и в новото.
Тези учители, които останаха в системата са златотърсачи.
И са богати с усмивката и търпението си. До завършването на поредния випуск.
Защото няма изсечени монети злато в реката.
Има песъчинки, които се превръщат в злато.
А формулата на алхимията е „Любов“.

Селско да ти е

На село залезите могат да ослепят очите ти. Не със сила, а от зяпане.

Може да се кара Балканче срещу тях.

Да си толкова ухилен, че да не разбереш как си налапал пчела и още няколко мушици, завалиите.
Може да се пънеш по баирите и под краката ти да усещаш напрежението на спиците и притракването на веригата.

Улучваш пробивите на остарелия асфалт и слаломираш между буци пръст, оставени от някоя каруца. Лястовичетата летят в близост над главата ти, нали ще вали, а коремчетата им приличат на корпуси на самолети.
Няма, няма и някой майски бръмбар сбърка коридора си за летене и те перне, я по ухото, я по врата.
Караш изправен. После седнал, ама с разперени крака. Пробваш без ръце, ама така и не се научи. После обръщаш рязко и караш по инерция.
Абе сещаш се, че имаш контра. Пробваш звънеца и стряскаш момичето с разпилените коси – кара до теб, със същата скорост и прави същото като теб. Като на игра.
Ха, можело и да плюе настрани. Ама вече не върху себе си. И ти, и сянката ти сте едно и е хубаво да си го знаеш…
Мирише на далечината на залеза. Винаги привлича тази миризма, ей!
Ама като си сложил коприва на котлона и свекърва ти не е длъжна да ти я варди…

Isn’t she…

След дългото пътуване към Ross on Wye, графство Херефордшър, регион Западен Middlelands, фермите там, срещите и интервютата с българските работници, брифингите с английските ни колеги, двете с Дени пътуваме назад, отново из средните земи на Англия.
Това е едно обшиииирно зелено пространство.
Не е това.
По-скоро е плътна зелена повърхнина.
Тц. И това не е.
Мисля, че събирателният образ на английската земя е огромна зелена завивка, изпод която съм се завряла сега и търся думи.
Издува се, затихва, ако и да е равна на моменти, после следват големи вълнообразувания. С овце и крави като на картинка. Под дъжда. И в капките по прозореца, увеличени с лупа.
Англия е едно красиво петолиние с порядъчно и изискано звучене.
Езикът е ах!
Напълно синхронизиран с фонетиката на истинския английски език.
Ууудъ ю лааайк мооор кофиии – обръща се Сю да ни попита в колата – дори да има съгласни в края на всяка думичка, те се омекотяват от удължаването на звука на гласните и стават пухкави, бледи и полегнали. Целият израз придобива една лежерна мелодичност, която притваря клепачите ти с ласка, по връхчетата на миглите ти.
Нищо не разбирам по-натам, но и не искам някак си.
Хвърлям поглед към Дени.
Като я виждам как се рее, мисля, че и тя е Алиса в страната на чудесата. Щом Алиса може да е малка и голяма, значи може да е и двете ни, едновременно, isn’t she…

Щастие е…

На ул. „Щастие“ в нашия квартал има една странно красива къщурка. Останала от времето, в което по тези места софиянци са си строили вили.
Синьото от небето придобива такава дълбочина, като късче от на баба гоблените, заседнало между две дълголетни секвои.
То да бяха само секвоите в двора, ами и други иглолистни – по-високи, по-високи и много високи.
Едното дърво мога да го нарисувам с четка от по-плътен косъм, която като натисна върху ствола, ще продължа встрани, да нарисувам тежкия от зелени иглички клон и вместо да завия с четката надолу, ще я кривна с един отмерен жест, ей така, като неочаквана усмивка на фона небето 🙂

Проследявам с поглед: всяка форма е прелестна, всеки контур на стените прилично строг по вертикалата. Всяко нещо е така на място, както всяко красиво творение във Вселенски аспект.
Обаче най ми се застоява погледа върху поцинкования купол на куличката.
Като камбанката на момината сълза, сякаш поставена върху зидарията, за да завърши съвсем естетично някак си островърхо.

Или по-скоро капаче за свещи – слагаш го върху пламъка, да има и за утре.

Или пък сякаш разкроена пола, ама по краищата накъдрена и с извивка нагоре.
Абе всичко се закача с наблюдателя.
И хич няма досада, няма нищо вповече, и така магнитно…
Простете, че нямам снимка.